Джон Тренхейл - Правилата на кръвта

Дланта на Гюла отново се отпусна върху ръката й, тя погледна домакинята си с благодарна усмивка.

— Притеснена съм — призна си тя.

— Хайде, хайде, той е безкрайно мил човек.

Някаква бъркотия зад гърба й; спор. Лейла, съсредоточена върху посланика, не се обърна, дори и когато гласовете зад нея станаха агресивно високи. Двама души от кръга около Моше, усетили чуждо присъствие, й направиха път, без да отвличат вниманието си от онова, което посланикът казваше. Сетне самият Моше се обърна, за да я допусне в кръга, но докато го правеше, хвърли поглед зад Лейла, откъдето се носеше врявата, готова да залее стаята. Тя видя как изражението му се промени, как изгуби в миг очарованието си, ала чантичката й вече бе отворена, намираше се на метър и половина от посланика на Израел в Съединените щати, между нея и него нямаше никой, най-сетне бяха очи в очи…

Тогава един млад мъж, спомни си, че го бе мярнала в синагогата, спомни си го, защото крачеше напред-назад по проходите по време на шула , изтича и препречи пътя й към Моше. Лейла се спря, отстъпи назад; някаква жена я бе хванала за лявата ръка и я стискаше болезнено, докато мъжът от синагогата грабна другата й ръка.

— Рафул! — извика той и погледна зад Лейла. — Стой там! Не!

Лейла се опита да се обърне, за да види на кого извика, ала жената я стисна още по-силно и тя потрепери. В стаята за миг се възцари мълчание. Сетне се чу изплашен шепот, един-два писъка.

— Той е въоръжен !

Лейла отвори уста да изписка и наистина изпищя… не, не бе нейният глас. Някой друг бе изкрещял Недей! — жената, която още стискаше ръката й, беше изпищяла тя. Изведнъж я пусна и се втурна зад гърба й, изтича към някого, когото тя не можа да види в бъркотията.

Един куршум се заби в тавана.

Гостите нахлуха от съседните зали, блокираха изходите, вдигаха врява, ала около камината цареше мълчание, нищо друго, освен мълчание, хората там се гледаха глуповато един друг.

Чу се шум от боричкане, изведоха някого от стаята. Прекалено много хора имаше на пътя на Лейла, за да види какво става, но предположи, че въоръженият мъж бе задържан. Тя стоеше там с отворена уста, а замислеността на лицето й бе искрена.

Нейман бързо се наведе, за да вдигне чантичката от крокодилска кожа, която Лейла бе изпуснала, когато я заловиха.

— Празна — прошепна той, докато се изправяше. — Виж…

Ализа взе чантичката. Нейман наблюдаваше над нея, докато тя я обръщаше. Двайсетдоларова банкнота, дребни монети, носна кърпичка полетяха към земята. Ализа разкъса копринения хастар. Нищо. Никакво оръжие, никакъв газ, никаква отровна таблетка. Нищо. Чанта, пълна с нищо.

— Чакайте сега… — Йехошафат Кац застана между Лейла и Ализа. — Вие за каква се мислите? — попита той Ализа.

Моше го дръпна настрани и прошепна няколко изречения на ухото му. Очите на Кац се разтвориха широко, ала като се обърна отново към Ализа, рече:

— Тя е гост на дома ни и приятелка на жена ми. Вие не сте нито едното, нито другото. Ако имате някаква работа с нея, можете да си я свършите, без оръжия, насаме, само ако тя е съгласна. Разбрахте ли? Аз… няма… да допусна насилие в дома си!

Лейла го гледаше втренчена. Знаеше, че всички очакваха от нея да каже нещо, но тя не бе мислила за такъв сценарий.

— Не знам за какво става дума — възкликна тя с висок и ясен глас. — Но ако някоя жена се съгласи да го направи, нямам нищо против да бъда претърсена. Това е най-бързият начин да се докаже, че нямам какво да крия.

Ализа прошепна нещо на Нейман, сетне се обърна към Гюла.

— Ще ми помогнете ли да претърсим тази жена? — рече сопнато тя.

— Кой би могъл да устои на тъй очарователно изречена покана?

Гюла нямаше и представа коя бе тази противна жена, нито защо бе решена да провали Бар Мицва на сина й; знаеше само, че я ненавижда. Поведе ги през редицата стаи, досущ самата Екатерина Велика, следвана от Лейла, Ализа и Нейман.

Някаква слугиня я пресрещна и й прошепна нещо.

— Можеш ли да се сетиш? — рече Гюла на Лейла. — Сега пък проклетите телефони са изключили. Добре, Консуела (това — към слугинята), иди да позвъниш на полицията от съседите.

Най-сетне стигнаха до някаква площадка и Гюла ги поведе по извитите стълби към горния етаж, където се намираха спалните.

— Стойте на място!

Гласът на Шарет. Удържаха го двамина мъже. Бяха го притиснали към перилата, на няколко стъпала по-ниско от мястото, където се бяха появили Нейман и трите жени. След като видя, че вниманието на всички бе привлечено, той извика: