Фред Варгас - Във вечната гора

Адамсберг се умори да обикаля и седна на бюрото си, приемайки да говори на дясното рамо на недостъпната балерина.

— Кое ме заведе в Аронкур? — каза той. — Съвпадение? Предопределение? Съдба? Не, ти си съдбата. Ти уреди да поканят Камий. Тя така и не разбра защо оркестърът от Лийдс я кани да свири с тях. По този начин привлече и мен. Оттук нататък можеше да ме насочваш, накъдето пожелаеш, да следиш събитията и да играеш ролята на случайността. Да помолиш Ерманс да ме извика, за да огледам гробището в Опортюн. После да поискаш от нея да не ме приема повече в дома си, за да не се раздрънка. Жена като теб може да върти бедната Ерманс на пръста си. Освен това ти познаваш този край, където си прекарала младостта си. Бившето кюре на Менил, отец Ремон, ти е втори братовчед. Осиновителите ти са те отгледали в Екалар, на четири километра от мощите на свети Йероним. И старият свещеник толкова се е занимавал с теб, толкова ти е чел от старите си книги и ти е позволявал да си играеш с мощите на светията, че наоколо тайно са говорели, че си му дъщеря, „дъщеря на греха“. Спомняш ли си стария свещеник?

— Той беше приятел на семейството — каза патоложката и се усмихна на детството си и на стената, — досадник, който ми беше дошъл до гуша с магиите си. Но го обичах.

— Той интересуваше ли се от рецептата в De reliquis ?

— Мисля, че се интересуваше само от нея. И от мен. Беше си наумил да я изпълни. Стара откачалка, имаше си своите мании. Много особен човек. Например имаше си една пенисна кост.

— Кюрето ли? — изумено попита Есталер.

— Беше я взел от котарака на викария — почти се засмя Ариан. — После затърси еленови кости.

— Какви кости?

— От сърцето.

— Ти каза, че не си чувала за такава кост.

— Аз не, но той да.

— И намери ли? Изпълнихте ли рецептата?

— Не. Вторият елен го разкъса. Проби му корема и го уби.

— И ти реши да продължиш без него?

— Кое да продължа?

— Да забъркаш коктейла.

— Кой коктейл? Гребирата ли? Виолината ли?

Кръгът се затвори, помисли Адамсберг и нарисува осмица на листа си, както бе правил с тлеещата съчка. Настана дълго мълчание.

— Тези, които твърдят, че Ремон ми е баща, са тъпанари — неочаквано каза Ариан. — Ходиш ли във Флоренция?

— Не, ходя в планината.

— Е, ако отидеш, ще видиш две червени създания, покрити с люспи, гнойни пъпки, тестиси и увиснали цицки.

— Да, защо не?

— Няма „защо не“, Жан-Батист. Ще ги видиш, и толкова.

— Е и? Какво ще се случи, като ги видя?

— Нищо няма да се случи. Те са нарисувани на една картина от Фра Анджелико. Не възнамеряваш да спориш с картина, нали?

— Не.

— Това са родителите ми.

Ариан нерешително се усмихна на стената.

— Така че престани да ми досаждаш с тях, ако обичаш.

— Дори не съм ги споменавал.

— Те са там, остави ги там.

Адамсберг погледна към Данглар, който му обясни чрез многобройни знаци и мимики, че Фра Анджелико наистина съществува, че на картините му наистина има създания, покрити с гнойни пъпки, но че нищо не сочи, че художникът е рисувал родителите на Ариан, още повече че е живял през петнайсети век.

— А за Опортюн спомняш ли си? — подзе Адамсберг. — Познаваш жителите му до един. За теб е лесно да проникнеш в гробището, минавайки покрай впечатлителния Гратиен, който стои на пътя всеки петък в полунощ. Лесно ти е да се досетиш, че Гратиен ще сподели с майка си за срещата ви, а майка му ще сподели с Освалд. Лесно ти е да се оправиш с Ерманс. Заведе ме там, където искаше, пилотираше ме като автомат покрай труповете, които сееше по пътя си и които аз после откривах и предоставях на компетентната ти аутопсия. Но не предвиди, че новият свещеник ще ни покаже De reliquis , нито че книгата ще заинтересува Данглар. Но какво от това всъщност? Твоята драма, Ариан, е, че Веранк запомни текста — Веранк е гений, необичаен, непредвидим, но истински. И че Паскалин е занесла осакатения си котарак в църквата, за да го благословят. Необичаен, непредвидим жест, но истински. И че Ретанкур успя да пребори новаксона. Необичайна, непредвидима издръжливост. И че смъртта на елените обезпокои местните хора. И че Робер със своята необичайна мъка ме заведе при тялото на Големия рижавец. И че сърцето на животното се запечата в паметта ми и че отнесох рогата му. Необичайната природа на човешките същества, техният индивидуален блясък, тяхната самобитност и непредвидимите й последствия не те интересуваха, ти дори не подозираше за съществуването им. Ти обичаш само мъртвите. А живите? Какво са живите? Дреболии, множество незначителни твари, пренебрежима човешка маса. И точно защото я пренебрегна, Ариан, ти се провали.