Фред Варгас - Във вечната гора

— Защо Ретанкур е говорила в стихове?

— Заради Новия, Веранк, с когото са в един екип. Той влияе на хората, особено на нея. И защото е плувала в облаците на невролептиците, които са я върнали в ученическите години. Лавоазие твърди, че един от пациентите му три месеца наред си е преговарял таблицата за умножение.

— Не виждам връзката. Лавоазие е бил химик и е бил гилотиниран през хиляда седемстотин деветдесет и трета година. Разтрий ме пак.

— Говоря ти за лекаря, който ни придружи в Дурдан — обясни Адамсберг, като отново разтърка главата на Ромен.

— Лавоазие ли се казва? Като Лавоазие? — попита Ромен глухо изпод парцала.

— Да. Щом разбрахме, че Ретанкур е искала да ни говори за теб и да ни каже, че жена е причина за въздишките ти, останалото само си се намести. Нито аз, нито Брезийон бяхме искали Ариан да те замества. Тя сама го е пожелала. Защо? За слава? Слава не й липсва.

— За да води разследването — каза Ромен и излезе изпод парцала с изправени върху темето коси.

— И за да ме провали. Бях я унизил някога, много отдавна. Тя нищо не забравя, нищо не прощава.

— Ти ли ще проведеш разпита?

— Аз.

— Вземи и мен.

Ромен не бе имал сила да излезе от дома си от месеци. Адамсберг се съмняваше, че ще може да слезе от третия етаж, за да стигне до колата.

— Вземи ме — настоя Ромен. — Тя ми беше приятелка. Трябва да видя, за да повярвам.

— Добре — съгласи се Адамсберг и подхвана Ромен под мишниците. — Дръж се за мен. Ако заспиш в Бригадата, имаме едни дунапренови възглавници. Меркаде ги донесе.

— Той да не би да гълта капсули с птичи курешки?

Ариан се държеше по най-странния начин, който Адамсберг бе виждал у арестуван. Седеше срещу бюрото му, но бе обърнала стола си на сто и осемдесет градуса, сякаш предпочиташе да говори на стената, като при това го правеше съвсем естествено. Адамсберг застана пред стената, за да бъде с лице към нея, но тя отново завъртя стола си, този път под прав ъгъл, така че да гледа към вратата. От нейна страна това не беше нито проява на страх, нито зла воля, нито предизвикателство. Просто така както един магнит отблъсква друг магнит, приближаването на комисаря я караше да се завърта в друга посока. Точно като играчката на сестра му, когато беше дете — балерина, която започваше да се върти, щом приближаха към нея едно огледалце. След години бе разбрал, че магнитите бяха скрити в поставката на балерината и зад огледалцето. Излизаше, че Ариан е балерината, а той — огледалото. Отразяваща повърхност, която тя инстинктивно избягваше, за да не види образа на Омега в очите на Адамсберг. И комисарят бе принуден непрекъснато да обикаля из стаята, докато Ариан, несъзнаваща движението му, говореше с празното.

Бе също така очевидно, че не разбира в какво я упрекват. Но не задаваше въпроси, нито се бунтуваше, седеше си кротко и сговорчиво, сякаш някаква друга част от личността й знаеше точно какво става и го приемаше временно като обикновена превратност на съдбата, която щеше да бъде овладяна. Адамсберг бе успял да прочете няколко глави от книгата й и разпознаваше в това едновременно конфликтно и пасивно поведение смущаващите симптоми на дисоциираното съзнание. Разцепление на съществото, което Ариан познаваше така добре, че бе прекарала години в изучаването му, без да си дава сметка, че в основата на изследването й стои собственият й случай. От разпита, провеждан от полицай, Алфа не разбираше нищо, а Омега мълчеше, оставаше скрита и предпазлива и се опитваше да намери изход.

Адамсберг предполагаше, че Ариан, станала заложница на неизбродимата си гордост, която не й бе позволила да прости дори обидата с дванайсетте плъха, не бе понесла предизвикателството на санитарката, отвела мъжа й пред очите на всички. Или някое друго предизвикателство. Един ден вулканът бе изригнал, освобождавайки с гръм и трясък избликналата лава от несдържана ярост и отмъстителност. За чийто смъртоносен ефект Ариан патоложката не знаеше нищо. Година по-късно санитарката бе станала жертва на нещастен случай в планината, но съпругът не се бе върнал. Той си бе намерил нова спътница, на свой ред загинала в железопътна катастрофа. Убийство след убийство, Ариан вече се приближаваше до заветната цел — да стане по-могъща от всички жени на света. Да се сдобие с вечно превъзходство, което да й спести противните попълзновения на себеподобните й. В сърцето на това състезание се криеше безмилостна омраза към другите, която никой никога нямаше да разбере, освен ако Омега не проговореше.