Фред Варгас - Във вечната гора

— Добре измислено — отбеляза Веранк и загаси цигарата си.

— Надявам се — каза Адамсберг и стана.

— За какво точно дойдохте, господин комисар?

— Да ви попитам дали някоя нова подробност не ви е дошла на ум, откакто си спомнихте истинското място на Високата ливада.

— Само една.

— Каква?

— Петият младеж стоеше в сянката на ореха прав и наблюдаваше какво правят другите.

— Добре.

— Беше скръстил ръце на гърба си.

— И?

— И се питам какво държеше в ръката си, какво криеше зад себе си. Може би някакво оръжие.

— Горещо. Продължавайте да мислите, лейтенант.

Веранк погледа как комисарят си взима сакото, на което кой знае защо само единият ръкав беше мокър, как излиза и затваря вратата. Затвори очи и се усмихна.

Свита в един ъгъл на килера за бельо, Сянката чакаше да стихнат вечерните шумове. Скоро щеше да дойде следващата смяна, сестрите щяха да обиколят стаите, да изхвърлят подлогите, да изгасят лампите, после да се приберат в нощните си убежища. Да се влезе в болницата „Сен Венсан дьо Пол“ беше точно толкова лесно, колкото бе предвидено. Никаква подозрителност, никакви въпроси, нито дори от лейтенанта на етажа, който заспиваше на всеки половин час и който мило каза „Добър вечер“ и направи знак, че всичко е наред. Тъпият сънливец, по-добре не можеше и да бъде, бе приел с благодарност чаша кафе с две разтворени сънотворни вътре, което осигуряваше на Сянката спокойствие до разсъмване. Когато хората ви имат доверие, всичко става просто. След малко дебеланата нямаше вече да може да каже и дума, време беше да си затвори устата веднъж завинаги. Непредвидената издръжливост на Ретанкур се оказа мръсен номер. Както и тъпите стихове от Корней, които бе избъбрила, но от които за късмет ченгетата не бяха разбрали нищо, дори ученият Данглар и още по-малко празноглавият Адамсберг. Виж, Ретанкур беше опасна, колкото хитра, толкова и могъща. Но тази вечер дозата новаксон щеше да е двойна и като се има предвид състоянието й, щеше да пукне, без да създава проблеми.

Сянката се усмихна при мисълта за Адамсберг, който по това време организираше безсмисления си капан в хотела в Аронкур. Глупав капан, който ще се захлопне след него и ще го направи за смях. В скръбта, която ще последва смъртта на дебеланата, ще може лесно да се приближи до проклетата девственица, която в последния миг бе избягнала участта си. Малоумница, охранявана като скъпоценна ваза. Ето в това сгреши. Бе невъобразимо някой да отгатне, че съществува кръст в сърцето на елена. Бе невъобразимо невежият и недоразвит ум на Адамсберг да открие връзката между елените и девиците, между котката на Паскалин и De reliquis . Но по силата на някакво проклятие това се случи и Адамсберг локализира третата девица по-бързо от предвиденото. Лош късмет бе и ерудицията на майор Данглар, който подтикна комисаря да прегледа книгата на кюрето и дори разпозна ценното издание от хиляда шестстотин шейсет и трета година. Точно такива ченгета бе решила съдбата да постави по пътя към безсмъртието.

Впрочем това бяха препятствия без последствия, тъй като смъртта на Франсин бе само въпрос на седмици, имаше достатъчно време. През есента отварата ще е готова — нито времето, нито враговете можеха да го предотвратят.

Дежурните готвачки напускаха кухнята на етажа, сестрите минаваха от стая на стая и пожелаваха лека нощ, хайде сега, да бъдем послушни и да спим. Още час трябваше да изчака да заспят и страдащите от безсъние. В единайсет часа дебеланата няма да е жива.

Адамсберг си мислеше, че е заложил детински прост капан, и бе доста доволен от себе си. Класика, разбира се, но сигурна, съчетана с лек закачлив ефект, на който можеше да се разчита. Седнал зад вратата на стаята, той чакаше вече втора поредна нощ. На три метра вляво от него бе застанал Адриен Данглар, който отлично се справяше с нападенията, колкото и невероятно да изглеждаше това. По време на акция мекото му тяло се разтягаше като каучук. Тази вечер Данглар носеше особено елегантен костюм. Бронираната жилетка му пречеше, но Адамсберг бе настоял да си я сложи. От дясната страна на комисаря стоеше Есталер, който виждаше ненормално добре на тъмно, също като Пухчо.

— Няма да стане — обади се Данглар, чийто песимизъм винаги нарастваше в тъмнината.

— Ще стане — за четвърти път го увери Адамсберг.