Фред Варгас - Във вечната гора

Адамсберг за пореден път застана пред стената и Ариан веднага се обърна към бюрото му.

— По-добре попитай Ромен — каза тя. — Според него в спринцовката имаше отлична противоотрова, която трябваше да неутрализира новаксона и да я вдигне на крака. Вие с Лавоазие се противопоставихте, уж че лекарството било още в експериментален стадий. Аз само направих услуга на Ромен. Трябваше, тъй като той нямаше сили сам да отиде до болницата. Не можех да отгатна, че Ретанкур и Ромен имат връзка. Нито че тя го е дрогирала, за да разполага с него както пожелае. Непрекъснато висеше в дома му, беше се вкопчила в него като пиявица. Предполагам, че той е схванал каква вреда му нанася тя и се е възползвал от случая, за да се отърве от нея. При нейното състояние смъртта й щеше да бъде приписана на интоксикацията.

— Господи, Ариан — извика Ромен, опитвайки се да стане.

— Остави, приятелю — каза Адамсберг и се запъти към стола си, при което Ариан се завъртя в обратната посока.

Адамсберг разтвори бележника си, облегна се назад и започна да скицира. Ариан беше силна, много силна. Пред съдията версията й можеше да бъде убедителна. Кой би поставил под съмнение думата на знаменитата патоложка и би повярвал на скромния и неадекватен доктор Ромен?

— Познавала си добре сестрата — подзе той. — Често си я разпитвала заради книгата си. Знаела си кой я е арестувал. Трябвало ти е съвсем малко, за да ме изпратиш по следите й. При условие че е вън от затвора, разбира се. Убила си пазача и си измъкнала сестрата, като си я облякла в лекарска престилка. Ето те после тук, в сърцето на разследването, в компанията на една податлива изкупителна жертва. Оставало ти е само да дозабъркаш сместа, да довършиш най-грандиозния си коктейл.

— Не харесваш коктейлите ми — снизходително каза тя.

— Не особено. Преписа ли рецептата, Ариан? Или я знаеш наизуст от дете?

— Коя рецепта? Коя от всичките?

— Знаеш ли, че в свинската зурла има кост?

— Да — учудено каза Ариан.

— Знаеш, разбира се, след като не си я взела от мощите на свети Йероним, както не си взела и овчата кост. Отдавна знаеш за тези мощи, както и за De reliquis . А знаеш ли, че има кост в пениса на котарака?

— Не, признавам, че не.

— И кост във формата на кръст в сърцето на елена?

— И това не.

Адамсберг направи още един опит — отиде до вратата. Патоложката спокойно се обърна към Данглар и Веранк и се загледа през тях.

— Когато си разбрала, че Ретанкур се възстановява бързо, не си имала много време, за да й затвориш устата.

— Тя е забележителен случай. Изглежда, че доктор Лавоазие не иска да ти я върне. Поне така разправят из „Сен Венсан дьо Пол“.

— Откъде знаеш какво се разправя из болницата?

— Занаятът ми е такъв, Жан-Батист. Малко хора сме в тази среда.

Мобилният на Адамсберг иззвъня. Ламар и Морел претърсваха апартамента, който патоложката бе наела в Париж.

— Открихме обувките — каза Ламар. — Бежови сандали, които се завързват високо над глезена, с дебели поне десет сантиметра подметки.

— Да, сега носи същите, само че черни.

— Тези тук бяха прибрани до едно дълго палто от сива вълна, грижливо сгънато. Но по подметките няма боя.

— Естествено, Ламар. Боята е част от измамата, която трябваше да ни прати по следите на сестрата. А лекарства?

— Засега нищо, господин комисар.

— Какво правят у дома? — попита Ариан, леко шокирана.

— Претърсват — отвърна Адамсберг и прибра мобилния в джоба си. Намерили са другия ти чифт сандали.

— Къде?

— На площадката, при електромерите, далеч от погледа на Алфа.

— Защо смяташ, че бих си прибрала вещите на такова място? Не са мои.

Нито едно сериозно доказателство, помисли Адамсберг. И с личност като Лагард щеше да му трябва далеч повече от посещението й в „Сен Венсан дьо Пол“. Оставаше им само слабата вероятност на признанието, на рухването на личността, както би казала самата Ариан. Адамсберг разтърка очите си.

— Защо носиш такива обувки? Не са ли ти неудобни с тези дебели подметки?

— Издължават силуета. Не разбираш от силуети, Жан-Батист.

— Разбирам от това, което ти ми обясни. Дисоциираният се изолира от земята на престъпленията си. С подобни подметки се движиш доста по-високо от земята, малко като на кокили, нали? И изглеждаш по-висока. Гробищният пазач в Монруж и племенникът на Освалд са те видели като сива и дълга сянка през нощите, когато си ходила да локализираш гробовете. Франсин също. Но тези обувки затрудняват ходенето. Принудена си да влачиш краката си, оттам и тази бавна, плъзгаща се и несигурна походка, която ни описаха и тримата.