Фред Варгас - Във вечната гора

Адамсберг се протегна и затвори очи. Съзнаваше, че не може да преодолее недоверчивото мълчание на Ариан. Думите им се разминаваха като два успоредно движещи се влака, чиито пътища никъде не се пресичат.

— Разкажи ми за съпруга си — подзе той, като се облакъти на бюрото. — Какво става с него?

— С Шарл? — попита Ариан и вдигна вежди. — От години не съм го виждала. И колкото по-малко го виждам, толкова по-добре се чувствам.

— Сигурна ли си?

— Съвършено сигурна. Шарл е загубеняк, който мисли само как да чука санитарките. Добре знаеш това.

— Но не си се омъжила повторно, след като той те напусна. Не си ли имала приятели?

— За чий ти е да знаеш?

Единствената пукнатина в бронята на Ариан. Гласът й отслабваше, речникът й загрубяваше. Омега полекичка се изкатерваше върху стената.

— Изглежда, че Шарл все още те обича.

— Я гледай. И това не би ме учудило от страна на този гадняр.

— Изглежда започва да осъзнава, че санитарките нямат стойност.

— Естествено. Надявам се, че не ме сравняваш с тези свини, Жан-Батист.

Есталер се наведе към Данглар.

— Дали има кост и в зурлата на шопара? — шепнешком попита той.

— Предполагам, че да — отвърна Данглар и му направи знак, че ще му обясни по-късно.

— Изглежда, че Шарл ще се върне при теб — продължи Адамсберг. — Така разправят в Лил.

— Я гледай.

— Но не те ли е страх, че ще си твърде стара, когато се върне?

Ариан се позасмя.

— Остаряването, Жан-Батист, е извратен проект, излязъл от порочното въображение на бог. Колко години ми даваш? Шейсет?

— Не, съвсем не — спонтанно се обади Есталер.

— Млъкни — скастри го Данглар.

— Виждаш ли? Дори за младия човек е ясно.

— Кое?

Ариан запали цигара, възстановявайки чрез дима преградата, която я делеше от Омега.

— Ти си идвала вкъщи малко преди да се преместя, за да огледаш обстановката и да отключиш вратата на тавана. През онази нощ здравата си уплашила мъдрия Лусио Веласко. Какво си носила на лицето си? Маска? Чорап?

— Кой е Лусио Веласко?

— Испанският ми съсед. През отключената врата на тавана си можела да влизаш, когато пожелаеш. И идваше понякога нощем, правеше едно кръгче горе и си тръгваше.

Ариан изтръска пепелта на пода.

— Чувал си стъпки горе?

— Да.

— Тя е, Жан-Батист. Клер Ланжевен. Тя те търси.

— Да, това искаше да ни накараш да повярваме. Аз трябваше да говоря за тези нощни посещения, да подхранвам мита за медицинската сестра, която броди наоколо и се готви да удари. И тя наистина щеше да удари чрез твоята ръка, със спринцовка или със скалпел. Знаеш ли защо не се впечатлих? Не, не знаеш.

— А би трябвало. Тя е опасна, предупредих те.

— Ами, виждаш ли, Ариан, вече имах един призрак вкъщи. Света Клариса. Виждаш ли колко е смешно.

— Убита от един кожар през хиляда седемстотин седемдесет и първа година — допълни Данглар.

— С юмруци — додаде Адамсберг. — Не губи нишката, Ариан, няма как да знаеш всичко. Е, аз мислех, че Клариса ходи на тавана. Или по-скоро, че старият Лусио е тръгнал на обиколка. И той има собствено излъчване, и то какво. Той много се безпокоеше, когато малкият Том спеше при мен. Но не е бил той. Ти си се разхождала горе.

— Тя се е разхождала.

— Никога няма да проговориш, нали, Ариан? От името на Омега?

— Никой не говори от името на Омега. Мислех, че си чел книгата ми.

— У някои дисоциирани, и това си написала, може да се отвори пролука.

— Само у несъвършените.

Адамсберг продължи да разпитва патоложката до среднощ. Бяха сложили Ромен да си легне в залата с апаратите и Есталер на едно походно легло. Данглар и Веранк подкрепяха комисаря чрез кръстосания огън на въпросите си. Уморената Ариан си оставаше Алфа, без да се противи на безкрайния разпит и без нито да признава, нито да отрича съществуването на Омега.

В четири и четирийсет сутринта Веранк стана и накуцвайки, отиде да донесе четири кафета.

— Моето кафе го пия с капка бадемов сироп — мило обясни Ариан, без да се обръща към масата.

— Нямаме — каза Веранк. — Тук не може да се правят коктейли.

— Жалко.

— Не знам дали ще имат бадемов сироп в затвора — промълви Данглар. — Там кафето е като помия за кучета, а храната им е буламач за плъхове. С всякакви гнусотии хранят затворниците.

— Защо ми говорите за затвор? — попита Ариан, обърната с гръб към тях.

Адамсберг затвори очи и мислено помоли третата девица да му се притече на помощ. Но в този час третата девица спеше в един модерен хотел в Еврьо с чисти сини чаршафи и си нямаше представа за трудностите на своя спасител. Веранк изпи кафето си и остави чашата с обезсърчен жест.