Фред Варгас - Във вечната гора

— Бурканчето беше в чантата й — каза Адамсберг, като втренчено гледаше стъкления съд. — Сипала е вода от чешмата, за да разтвори съставките. Щяла е да изпие сместа.

Вдигна ръка и внимателно разгледа на светлината на лампата гъстата течност в буркана. Полицаите се взираха в него така, сякаш съзерцаваха свещения граал.

— Тя е умна — каза Адамсберг. — Но не успява да овладее хитрата си усмивчица, победоносната усмивчица на Омега. Усмихна се, когато се увери, че ще търся сместа в дома й. Значи бурканът бе другаде. У нея, естествено.

— Защо не го взехте от чантата й? — попита Мордан. — Беше рисковано, вратата на тоалетната е солидна.

— Защото не се сетих по-рано, Мордан, чисто и просто. Ще прибера буркана в касата. Вие тръгвайте.

След половин час Адамсберг завъртя два пъти ключа в ключалката на къщата си. Внимателно извади кафявия буркан от джоба си и го постави в средата на масата. После изля една малка бутилчица с ром в мивката, изплакна я, тикна фуния в гърлото й и изсипа вътре половината от буркана. Утре кафявият буркан щеше да отиде в лабораторията, вътре бе останала достатъчно течност за изследване. Никой не бе видял през опушеното стъкло докъде е пълен бурканът и никой нямаше да узнае, че е отлял една част.

Утре ще отиде да види Ариан в килията й. Дискретно ще й даде бутилчицата. Така патоложката ще прекара спокойни дни в затвора, сигурна, че ще живее достатъчно дълго, за да довърши делото си. Ще изгълта тази гнусотия веднага щом комисарят си обърне гърба и ще заспи като заситен демон.

А защо, запита се Адамсберг и като стана, прибра буркана и бутилката в джобовете на сакото си, защо толкова държи Ариан да си живее спокойно? След като крясъкът й още отекваше в ушите му, изпълнен с безумие и жестокост? Защото малко я беше обичал, малко я беше желал? Дори не затова.

Приближи се до прозореца и се загледа в нощната градина. Старият Лусио пикаеше под леската. Адамсберг изчака малко и се присъедини към него. Лусио гледаше облачното небе и се почесваше.

— Защо не спиш, омбре ? — попита той. — Свърши ли си работата?

— Почти.

— Трудно се оказа, а?

— Аха.

— Тия мъже — въздъхна Лусио. — И тия жени.

Старецът се отправи към живия плет, откъдето се върна с две бутилки бира, които отвори със зъби.

— Няма да кажеш на Мария, нали? — каза той и подаде едната на Адамсберг. — Жените все се кахърят. То е, защото обичат работата да е добре свършена, разбираш ли? Докато мъжете могат да карат през пръсти, да я претупат или да я зарежат. А жената, разбираш ли, може да върви подир идеята си дни наред, месеци дори, без една бира да обърне.

— Днес арестувах една жена точно преди да довърши работата си.

— Голяма ли беше работата?

— Гигантска. Приготвяше дяволска отвара, която искаше на всяка цена да изгълта. И си казах, че в края на краищата по-добре е да я изгълта. Та горе-долу да си довърши работата.

Лусио допи бутилката си и я хвърли през зида.

— Правилно, омбре .

Старият тръгна да се прибира и Адамсберг се изпика под леската. Правилно, омбре. Иначе убоденото ще я сърби до края на дните й.

— Ето тук, Веранк, ще свършим с тази история — каза Адамсберг, като спря под високия орех.

На втория ден след арестуването на Ариан Лагард и при перспективата за скандала, който щеше да избухне по този повод, Адамсберг бе изпитал неотложна необходимост да си топне краката в Гав. Затова взе два билета за По, за себе си и за Веранк, без дори да го пита иска ли. Така стигнаха в долината на Осо и Адамсберг поведе колегата си по скалистия път към параклиса на Камалес. Сега двамата бяха излезли на Високата ливада. Замаяният Веранк оглеждаше полето, върховете на планината. Досега не се бе връщал на тази ливада.

— След като вече сме се освободили от Сянката, можем да поседим под сянката на ореха. Но не много дълго, знаем, че е фатална. Колкото да приключим с онова ужилване. Седнете, Веранк.

— Там, където бях ли?

— Например.

Веранк измина още пет метра и седна по турски в тревата.

— Петото момче под дървото, виждате ли го?

— Да.

— Кое е?

— Вие сте.

— Аз съм. На тринайсет години. Кой съм аз?

— Шеф на бандата от село Калдез.

— Точно. Какво правя?

— Стоите прав. Наблюдавате сцената, без да се намесвате. Скръстил сте ръце зад гърба си.

— Защо?

— Сигурно криете някакво оръжие, сопа или нещо друго, знам ли.

— Онзи ден видяхте Ариан, когато влезе в кабинета ми. Държеше ръцете си на гърба. Носеше ли оръжие?