Фред Варгас - Във вечната гора

— Съгласен съм, Веранк — каза Адамсберг, без да отваря очи. — Отведете я. Нея и стената й, и коктейлите й, и омразата й. Не искам да ги виждам вече.

— Ямб — отбеляза Веранк. — Не искам да ги виждам вече. Не е зле.

Ариан рязко затвори запалката си и Адамсберг отвори очи.

— Трябва да мина през къщи, Жан-Батист. Не знам какво правиш и защо, но достатъчно дълго съм в занаята, за да отгатна. Предварителен арест, нали така? Ще отида да си взема някои неща.

— Ще ти донесат всичко, от което имаш нужда.

— Не. Сама ще си го взема. Не искам ченгетата ти да ми пипат облеклото.

За първи път погледът на Ариан, който Адамсберг виждаше в профил, стана твърд и напрегнат. Тя самата би поставила диагнозата — Омега се готвеше да излезе на повърхността. Защото Омега имаше да свърши още нещо, нещо жизненоважно.

— Само ще те придружават, докато си стягаш багажа. Нищо няма да пипат.

— Не искам да са с мен, искам да съм сама. Багажът е нещо лично, интимно. Ако смяташ, че ще избягам, сложи десет задника пред вратата ми.

Десет задника. Омега приближаваше. Адамсберг дебнеше профила на Ариан, веждата й, устната й, брадичката й и проследяваше по тях появата на новите й мисли.

В затвора няма да има бадемов сироп, само кафе като за кучета. В затвора няма да има коктейли, нито с бира, нито с ментовка, нито със сладко вино, нито с нищо. Няма да я има и свещената отвара. А тя беше почти готова, липсваше само живото на третата девица и младото вино. Можеше да мине и без вино. В края на краищата то служеше само за разтворител. Водата би свършила същата работа. Но липсваше третото живо , а без него не можеше да става и дума за вечност. И все пак съставките бяха почти събрани и биха могли да осигурят някаква по-голяма продължителност на живота. Колко години? Век? Два? Десет? Колкото да си излежи присъдата и да продължи. Но и съставките ги нямаше. И точно този страх, че никога няма да изпие пък макар и несъвършената отвара, я караше да стиска цигарата между зъбите си. Между нея и трудно придобитото й съкровище заставаше кохорта от ченгета.

А това съкровище беше и единственото доказателство за убийствата. Ариан нищо нямаше да признае. Само отрязаните коси на Паскалин и Елизабет, котешката, човешката и еленовата кост можеха да покажат, че Ариан е следвала мрачния път, указан в De reliquis . Да си ги вземе, беше решаващо както за нея, така и за комисаря. Без тях той нямаше начин да поддържа обвинението. Безпочвени твърдения на хвърчащ из облаците, щеше да каже съдията, насърчен от Брезийон. Доктор Лагард беше толкова прочута, че нишките, събрани от Адамсберг, нямаше да се сплетат в достатъчно здраво въже.

— Значи съставките са у вас — каза Адамсберг, без да изпуска от очи опънатото лице на лекарката. — В скривалище, несъмнено недостъпно за обикновените жестове на Алфа. Ти ги искаш и аз ги искам. Но аз ще ги взема. Ще търся колкото е необходимо, ще разглобя сградата, ако трябва, но ще ги намеря.

— Както искаш — сви рамене Ариан и изпусна дима, отново безразлична и спокойна. — Имам нужда да отида до тоалетната.

— Веранк, Мордан, придружете я. Гледайте да не я изтървете.

Ариан излезе от кабинета, като вървеше бавно на високите си обувки, охранявана от двамата полицаи. Адамсберг я проследи с поглед, обезпокоен от това бързо обръщане на сто и осемдесет градуса, от удоволствието, с което дърпаше от цигарата си. Усмихваш се, Ариан. Отнемам ти съкровището, а ти се усмихваш.

Познавам тази усмивка. Същата като в онова кафене в Хавър, когато хвърли бирата ми. Същата като, когато ме убеди да преследвам сестрата. Усмивката на победителя, отправена към бъдещия победен. Ще ти взема проклетия цяр, а ти се усмихваш.

Адамсберг скочи от стола си и дръпна Данглар след себе си.

Данглар тичаше след комисаря, без да разбира защо, сънен, със схванати крака, право към вратата на тоалетната, охранявана от Веранк и Мордан.

— Хайде, майоре — нареди Адамсберг. — Вратата!

— Но как… — започна Мордан.

— Разбийте вратата, да му се не знае! Веранк!

Вратата на тоалетната се предаде след три напъна на Веранк и комисаря. Козлите нападат, има време да помисли Адамсберг, преди да хване Ариан за ръката и да й отнеме бурканчето от кафяво стъкло, което стискаше в шепа. Патоложката изпищя. И по този дълъг, свиреп и пронизителен писък Адамсберг си даде сметка за истинската природа на Омега. Повече никога нямаше да я съзре. Ариан изгуби съзнание и когато пет минути по-късно дойде на себе си в килията, където я пренесоха, Алфа отново бе взела надмощие, спокойна и интелигентна.