Фред Варгас - Неудържимата армия

Трохи хляб бяха разпръснати по пода от кухнята до спалнята. Имаше и върху чистите чаршафи, където мъртвата старица лежеше с отворена уста. Комисарят Адамсберг мълчаливо се взираше в тях, докато бавно крачеше и се питаше кой ли Палечко или коя Хала в случая ги бе изгубила. Тристайното мрачно апартаментче бе разположено на партера на сграда в XVIII парижки район.

В спалнята — легналата старица. В трапезарията — съпругът, той чакаше търпеливо и безстрастно, като току поглеждаше към прегънатия на забавната страница вестник. Не смееше да продължи да си решава кръстословицата в присъствието на ченгетата. Бе разказал кратката си история. С жена си се запознали в застрахователната компания, където тя работела като секретарка, а той като счетоводител, оженили се, без много да му мислят и без да предполагат, че това ще продължи петдесет и девет години.

Жената бе починала през нощта. От спиране на сърцето, уточни комисарят от XVIII район по телефона. Беше болен и се обади на Адамсберг с молба да го замести. „Направи ми тази услуга, ще ти отнеме не повече от час, съвсем рутинна работа“.

Адамсберг още веднъж проследи трохите. Апартаментът беше безупречно поддържан, на фотьойлите имаше прикачени възглавнички за облягане на главата, пластмасовите повърхности бяха излъскани, по прозорците нямаше нито едно петънце, чиниите светеха от чистота. Огледа кутията за хляб. Тя съдържаше половин франзела и в една чиста кърпа — голям кръгъл самун, от който бе извадена средата. Върна се при съпруга и придърпа един стол към фотьойла му.

— Няма добри новини тази сутрин — каза старецът, като откъсна поглед от вестника си. — Тази жега всекиго може да подлуди. Но тук на партера е по-хладно. Затова не вдигам капаците. И трябвало много течности да се пият, така разправят.

— Нищо ли не усетихте?

— Тя се чувстваше нормално, когато си легнах. Винаги проверявах, защото имаше болно сърце. Чак сутринта видях, че си е отишла.

— В леглото й има трохи.

— Обичаше да си хапва в леглото. Парче хляб или сухар, преди да заспи.

— По-скоро бих си представил, че след това би почистила трохите.

— Със сигурност. Бачкаше от сутрин до вечер, сякаш това беше смисълът на живота й. В началото се търпеше. Но с годините се превърна в мания. Лично би измърсила само за да почисти. Трябваше да я видите. Но пък иначе това й запълваше времето.

— А хляба? Снощи не почисти ли?

— Ами не, аз й го занесох. Много слаба се чувстваше, за да стане. Нареди ми да събера трохите, но на мен трохите не ми пречат. Тя щеше да почисти на сутринта. Всеки ден обръщаше чаршафите. Какъв е смисълът, никой не знае.

— Значи, занесохте й хляб в леглото, после го върнахте в кутията.

— Не, изхвърлих го в кофата за боклук. Много беше твърд хлябът, не можеше да го дъвче. Занесох й сухар.

— Ама не е в кофата, а в кутията за хляб.

— Да, знам.

— И средата му я няма. Тя цялата среда ли изяде?

— За бога, господин комисар, не. Защо ще се тъпче със среда? И то баята. Вие наистина ли сте комисар?

— Да. Жан-Батист Адамсберг. Криминална бригада.

— Защо не е някой от кварталната полиция?

— Кварталния го е хванал летният грип. А и екипа му го няма.

— Всички ли са грипави?

— Не, имало е бой през нощта. Двама мъртви и четирима ранени. Заради някакъв откраднат скутер.

— Страхотия. Тая жега всички може да подлуди. Аз се казвам Тюило Жюлиен, пенсиониран счетоводител от застрахователната компания АЛЛБ.

— Да, отбелязал съм си го.

— Тя винаги ме е упреквала, че са казвам Тюило, докато бащиното й име Коскер било по-хубаво. Което не е лъжа. Помислих, че сте комисар, понеже ме разпитвахте за трохите. Колегата ви от квартала не прави така.

— Намирате, че прекалено се занимавам с трохите?

— Правете каквото искате. То е за доклада ви, все трябва да има нещо в доклада ви. Разбирам ви, нали това съм правил цял живот в компанията, сметки и доклади. Ако поне бяха честни доклади, ама как не. Шефът си имаше девиз, все разправяше: една застрахователна полица не трябва да се плаща дори ако трябва да се плаща. Като така хитруваш петдесет години, съвсем ти се поврежда куфалницата. Казвах на жена ми, ако можеше вместо пердетата да ми изпереш главата отвътре, щеше да е много по-полезно.

Тюило Жюлиен се позасмя на остроумието си.

— Просто не я разбирам тази история със самуна.

— За да я разбере човек, господин комисар, му трябва логика, логика и ум. Аз ви го казвам това, аз, Тюило Жюлиен, дето съм спечелил шестнайсет състезания по кръстословици за трийсет и две години. Средно на две години веднъж, само с моя си мозък. Логика и ум. Носи и пари. А ей туй — каза той, като посочи вестника — е игра за сополанковци от детската градина. Лошото е, че често трябва да си остриш моливите, а от тях падат едни такива стружки. Живота ми е взела с тия стружки. Какво ви тормози за хляба?