Фред Варгас - Неудържимата армия

— Някакъв гадняр му е вързал краката — каза той на Веранк, докато оглеждаше мърлявата птица.

— И с гълъбите ли се занимавате? — попита жената без ирония. — Сума ти гълъби видях тук, не са никак чисти.

— Но този не е сума ти гълъби, а един гълъб, съвсем сам. Има разлика.

— Разбира се — призна жената.

Отзивчива и в крайна сметка пасивна. Може би се лъжеше, може би нямаше да свърши със среда от хляб в гърлото. Може би не беше досадница. Може би наистина имаше неприятности.

— Обичате ли гълъби? — попита жената.

— Не — отвърна Адамсберг. — Но не обичам и когато гаднярите им връзват краката.

— Разбира се.

— Не знам дали във вашия край я знаят тази игра, но в Париж я играят. Хващаш птицата, връзваш й краката с трисантиметрова връв и птицата може да прави съвсем малки стъпки. И не може да лети. Така че постепенно умира от глад и жажда. Това е играта. А аз ненавиждам тази игра и ще открия кой се е забавлявал с птицата.

Адамсберг мина през портала на Бригадата и заряза жената и Веранк на тротоара. Жената гледаше втренчено косата на лейтенанта — много тъмна и прорязана от шокиращи рижи кичури.

— Наистина ли ще се занимава с това? — попита тя смутено. — Късно е, да знаете. На комисаря ви ръцете му бяха покрити с бълхи. Това показва, че гълъбът вече няма сили да се почисти.

Адамсберг повери птицата на гиганта на екипа лейтенант Виолет Ретанкур — сляпо вярваше в способностите й да излекува гълъба. Ретанкур ако не го спасеше, никой нямаше да може. Скромната и в двете посоки жена направи гримаса, което не беше добър знак. Птицата беше в лошо състояние, от усилията да се освободи връвта се бе впила в плътта й и разцепила кожата на краката й. Беше недохранена и обезводнена, ще видим какво може да се направи, заключи Ретанкур. Адамсберг поклати глава и стисна устни както всеки път, когато се сблъскаше с жестокост. Връвта бе точно такава жестокост.

Дребната жена, която вървеше по петите на Веранк, премина покрай огромния лейтенант с инстинктивно страхопочитание. Едрата дама сръчно обработваше птицата с влажна кърпа, по-късно, каза тя на Веранк, щяла да се занимае с краката и да се опита да изтръгне връвта. В широките длани на Ретанкур гълъбът не се и опитваше да помръдне. Оставяше се на грижите й, както би направил всеки на негово място, едновременно неспокоен и изпълнен с възхищение.

Жената се поуспокои и седна в кабинета на Адамсберг. Беше толкова тясна, че заемаше само половината от стола. Веранк застана в един ъгъл, оглеждайки познатия му кабинет. Оставаха му три часа и половина да вземе решение. Според Адамсберг още не знаеше, че вече е взел решение. Докато прекосяваше голямата обща зала, бе срещнал враждебния поглед на Данглар. Данглар не обичаше не само стиховете му, а и самия него.

Жената най-после се бе съгласила да си каже името и Адамсберг го записваше на някакво хвърчащо листче — небрежност, която я обезпокои. Може би комисарят изобщо нямаше намерение да се занимава с нея.

— Валан-тин Ван-дер-мот — повтори той бавно, толкова зле се справяше с новите думи и особено със собствените имена. — И идвате от Ардебек.

— От Ордебек. В Калвадос е.

— Значи, имате деца?

— Четири. Три момчета и едно момиче. Вдовица съм.

— Та какво се е случило, госпожо Вандермот?

Жената отново посегна към голямата си чанта, от която извади местен вестник. Разгъна го с леко треперещи ръце и го остави на бюрото.

— Ето този човек. Изчезнал е.

— Как се казва?

— Мишел Ербие.

— Приятел ли ви е? Роднина?

— О, не. Обратното.

— Тоест?

Адамсберг зачака отговора й, който тя като че ли не успяваше да формулира.

— Ненавиждам го.

— А, добре — каза той и взе вестника.

Докато Адамсберг четеше кратката статия, жената хвърляше неспокойни погледи към стените, първо към дясната, после към лявата. Комисарят не разбираше смисъла на това проучване. Нещо отново я плашеше. Всичко я плашеше. Плашеше я градът, плашеха я другите хора, плашеше се от чуждото мнение, плашеше се от него. Не разбираше и защо бе дошла да му разправя за Мишел Ербие, когото мразеше. Мъжът — пенсионер, страстен ловец, бе изчезнал от дома си заедно с мотопеда си. След седмица отсъствие жандармите влезли в дома му да видят какво става. Съдържанието на двата фризера, натъпкани с всякакъв дивеч, било изсипано на пода. Това беше всичко.

— Не мога да се намесвам — извини се Адамсберг и й върна вестника. — Разбирате, че ако този човек е изчезнал, задължението да се заеме със случая е на местната жандармерия. И ако знаете каквото и да било, на тях трябва да им го разкажете.