Фред Варгас - Неудържимата армия

— Значи, точно там отивахте? В Бригадата?

Жената утвърдително сведе почти прозрачните си клепачи.

— За пръв път ли идвате в Париж?

— Боже мой, да. Трябва да се прибера до довечера, не трябва да забележат, че ме няма.

— Да говорите с полицай ли сте дошли?

— Да. Е, може би.

— Аз съм полицай. И работя там.

Жената хвърли поглед на небрежно облечения комисар и придоби скептичен или разочарован вид.

— В такъв случай, значи, ги познавате?

— Познавам ги.

— Всичките?

— Всичките.

Жената отвори голямата си кафява чанта, малко поочукана по ръбовете, и извади от нея лист, който внимателно разгъна.

— Комисар Адамсберг — прочете тя прилежно. — Познавате ли го?

— Да. Отдалеч ли идвате да го видите?

— От Ордебек — произнесе тя така, сякаш й бе трудно да направи това признание.

— Не се сещам.

— Да кажем, че е близо до Лизийо.

Нормандия, помисли Адамсберг. Това обясняваше неохотното й говорене. Навремето познаваше неколцина нормандци, неповторими мълчаливци, отне му дни да ги опитоми. Сякаш като отронят някоя и друга дума, е, все едно че ти дават златна монета, при това не непременно заслужена. Адамсберг тръгна към вратата, насърчавайки жената да го придружи.

— В Лизийо има полицаи — каза той. — Може би дори в Ордебек. Нямате ли си жандарми?

— Те няма да поискат да ме чуят. Но виж, викарият на Лизийо, който познава кюрето от Менил-Бошан, рече, че тукашният комисар ще ме чуе. Скъпо ми струваше пътят.

— За нещо сериозно ли става дума?

— Разбира се, че за сериозно.

— За убийство? — настоя Адамсберг.

— Може би да. А бе, не. Едни хора ще умрат. Трябва да предупредя полицията, нали?

— Хора ли ще умрат? Заплахи ли са получавали?

Този човек й действаше успокоително. Париж я плашеше, решението й още повече. Да се измъкне така тихомълком, да лъже децата… А ако влакът закъснее, ако изпусне автобуса? Полицаят говореше тихичко, сякаш пееше. Не беше от нейния край, със сигурност. По-скоро от юг, какъвто беше дребен и мургав, с остри черти. Би му разказала историята си, но викарият беше категоричен по този въпрос — на комисаря Адамсберг и на никой друг. А викарият не беше кой да е, ами братовчед на бившия руански прокурор, който беше спец по полицаите. Беше й дал името на комисаря с нежелание и не я съветваше да говори, а и бе сигурен, че тя няма да замине. Но тя не можеше да стои настрана, когато събитията набираха скорост. Ако станеше нещо с депата…

Мога да говоря само с комисаря.

— Аз съм комисарят.

Женицата само дето не се разбунтува, колкото и да беше мършава.

— Тогава защо не ми казахте веднага?

— Но аз също не знам коя сте.

— Не ви и трябва. Човек си казва името, после всички го повтарят.

— И какво от това?

— Навлича ви неприятности. Никой не трябва да знае.

Досадница, каза си Адамсберг. Която нищо чудно някой ден да свърши с две топки среда от хляб в гърлото. Но досадница, ужасена от нещо, което продължаваше да го озадачава. Едни хора ще умрат.

Връщаха се назад, към Бригадата.

— Просто исках да ви помогна. Наблюдавах ви от известно време.

— А онзи мъж там? С вас ли беше? И той ли ме наблюдаваше?

— Кой мъж?

— Онзи там, с ненормалните коси, с оранжевите кичури, с вас ли е?

Адамсберг вдигна поглед и забеляза Веранк на двайсет метра оттам, облегнат на портала. Не бе влязъл в сградата, чакаше до гълъба, който също не помръдваше.

— Ранили са го с нож, когато е бил малък — обясни Адамсберг. — И върху белезите са пораснали такива, рижи коси. Не ви съветвам да повдигате въпроса пред него.

— Нищо лошо не исках да кажа, не умея да говоря добре. В Ордебек почти никога не говоря.

— Няма лошо.

— Но децата ми много говорят.

— Ясно.

Но какво му е на този гълъб, да му се не знае, прошепна Адамсберг. Защо не отлита?

Уморен от нерешителността на жената, Адамсберг я остави и се отправи към неподвижната птица, като се размина с Веранк, който крачеше с тежка стъпка в обратната посока. Хубаво, да се занимава с нея, ако смята, че си струва трудът. Идеше му отръки на Веранк с неговото хармонично, убедително лице и с мощната подкрепа на особената му усмивка, която красиво откриваше половината от устните му. Откровено предимство, заради което преди време Адамсберг го бе ненавиждал и двамата бяха влезли в унищожителен сблъсък. 3 3 Виж „Във вечната гора“, цит. изд. — Б.пр. Сега усърдно заличаваха и последните останали следи. Докато комисарят обхващаше вкаменилия се гълъб в шепите си, Веранк, без да бърза, се приближаваше към него, следван от прозрачната женица, която дишаше малко тежко. Всъщност имаше толкова незначителен вид, че без блузата на цветя, която очертаваше контурите й, Адамсберг изобщо нямаше да я забележи. Може би без блузата ставаше напълно невидима.