Фред Варгас - Неудържимата армия

— Ами не е в кофата, не ми се струва толкова баят и не разбирам защо няма среда.

— Семейна мистерия — каза Тюило, който като че ли се забавляваше. — Имам си аз тука две наемателката, Тони и Мари, симпатична двойка, много милички и истински се обичат. Но не са по вкуса на жена ми, ще ви замоля да повярвате. За мъртвите или добро, или нищо, но тя направи всичко възможно да ми ги убие. От цели три години се надхитряме. Логика и ум, това е тайната. Няма да си ти, бедна ми Люсет, която ще надиграеш един шампион по кръстословици, тъй й казвах. Аз и те двамата сме си тройка, те знаят, че могат да разчитат на мен и аз на тях. Всяка вечер ме посещават за малко. Тъй като са хитрички и много деликатни, никога не идват, преди Люсет да си легне. Знаят, че ги чакам, и още как знаят! Тони винаги идва пръв, той е по-едър, по-силен.

— И те ли изядоха средата? Докато хлябът беше в кофата?

— Те обожават хляб.

Адамсберг хвърли поглед на кръстословицата, която не изглеждаше много лесна, после отмести вестника.

— Кои те, господин Тюило?

— Не обичам да говоря за тях, хората не одобряват. Много са задръстени хората.

— Животни? Кучета? Котки?

— Плъхове. Тони е по-тъмен от Мари. Толкова се обичат, че понякога спират насред яденето, за да си потъркат главите един на друг с лапи. Ако хората не бяха толкова задръстени, щяха да видят много такива представления. Мари пък е по-жива. След ядене се качва на рамото ми и прекарва нокти по косата ми. Реши ме един вид. Туй й е начинът да ми благодари. Или да ми покаже, че ме обича? Знае ли човек? Приятно ти става, да знаете. После, след като сме си казали сума ти мили неща, се разделяме до следващата вечер. Те се прибират в избата през дупката зад сифона на мивката. Веднъж Люсет всичко циментира. Горката Люсет. Не я бива да циментира.

— Разбирам — каза Адамсберг.

Старецът му напомняше Феликс, който зарязваше лозите на осемстотин и осемдесет километра оттук. Той си бе опитомил един смок, като го поеше с мляко. Веднъж оттам минал някакъв тип и убил смока му. Тогава Феликс уби типа, който бе минал оттам и убил смока му. Адамсберг се върна в спалнята, където лейтенант Жюстен бдеше над мъртвата в очакване да дойде личният й лекар.

— Погледни в устата й — каза той. — Виж дали има следи от нещо бяло, като среда от хляб.

— Хич не ми се гледа.

— Погледни все пак. Мисля, че старият я е задушил, като й е натъпкал устата със среда от хляб. После я е извадил и я е хвърлил някъде.

— Средата от самуна ли?

— Да.

Адамсберг отвори прозореца и капаците в спалнята. Огледа дворчето, посипано с птичи пера и наполовина превърнато в сметище. В средата му се виждаше решетка, която покриваше канала. Беше още влажна, въпреки че не бе валяло.

— Иди вдигни решетката. Мисля, че е изхвърлил там хляба и е изсипал отгоре му кофа вода.

— Ама че тъпа работа — промърмори Жюстен, като освети с фенерчето си устата на старицата. — Ако е направил това, защо не е изхвърлил кората и не е почистил трохите?

— За да изхвърли кората, е трябвало да отиде до контейнерите за боклук, тоест да се покаже на улицата посред нощ. А в съседство има кафене с маси на тротоара и сигурно с доста клиенти в това топло време. Щяха да го видят. Затова е измислил много хубаво обяснение за кората и трохите. Толкова е ексцентрично, че започва да изглежда правдоподобно. Печелил е състезания по решаване на кръстословици, има си свой начин да свързва нещата.

Леко натъжен и изпълнен с известно възхищение, Адамсберг се върна при Тюило.

— Когато Мари и Тони дойдоха, вие извадихте ли самуна от кофата?

— Не, те знаят как стоят нещата и това им харесва. Тони сяда на педала на кофата, капакът се повдига и Мари изважда отвътре всичко, което им хареса. Страхотни са, а? Хитреци от класа.

— Значи, Мари е извадила хляба. И после двамата са изяли средата, докато са се обичали.

— Точно.

— Цялата среда?

— Големи плъхове са, господин комисар, и са лакоми.

— А трохите? Защо не са изяли и трохите?

— Господин комисар, с Люсет ли ще се занимаваме или с плъховете?

— Не разбирам защо сте увили хляба в кърпа, след като плъховете са го издълбали. Докато преди това сте го хвърлили в кофата.

Старецът попълни няколко букви в кръстословицата.

— Сигурно не сте много силен по кръстословиците, господин комисар. Ако бях хвърлил кората в кофата, Люсет щеше да разбере, че плъховете са идвали.

— Могли сте да я хвърлите навън.

— Вратата скърца, сякаш прасе колят. Не забелязахте ли?