Фред Варгас - Неудържимата армия

— Някой ден — кимна към нея Адамсберг — ще го задуши с две големи шепи среда на хляб.

— Много е възможно — съгласи се Веранк.

— Още чака на тротоара — каза Адамсберг, като отново погледна през прозореца. — Почти час вече чака в тази оловна жега. Чуди се какво да направи, не може да се реши.

Веранк проследи погледа на Адамсберг и видя една слаба женица, която носеше чиста блуза на цветя, каквато не можеше да се намери в парижките магазини.

— Не можеш да си сигурен, че е тук заради теб. Не е застанала срещу Бригадата, разхожда се на десет метра оттам. Има среща с някой, който не идва.

— Мен чака, Луи, няма никакво съмнение. Кой си определя среща на тази улица? Уплашена е. Това ме безпокои.

— Защото не е от Париж.

— Дори може би идва тук за пръв път. Значи, има сериозен проблем. Което не решава твоя проблем, Веранк. От месеци размишляваш с крака в реката 2 2 Препратка към „Във вечната гора“, където Веранк се връща в родното си място, за да размишлява „с крака в реката и с коси на вятъра“. (ИК „Колибри“, 2008). — Б.пр. и още нищо не си решил.

— Би могъл да удължиш срока.

— Вече го направих. Тази вечер в шест часа трябва да подпишеш или да не подпишеш. Че оставаш ченге или не оставаш ченге. Имаш четири часа и половина — добави Адамсберг небрежно, поглеждайки часовника си, или по-точно двата часовника, които носеше на китката си, без да е съвсем ясно защо.

— Това е много време — каза Веранк, докато бъркаше кафето си.

Комисарят Адамсберг и бившият лейтенант Луи Веранк дьо Билк произлизаха от две съседни села в Пиренеите и се отличаваха с едно и също невъзмутимо и понякога объркващо спокойствие. У Адамсберг то можеше да придобие чертите на шокиращо невнимание или безразличие. У Веранк то пораждаше необяснима разсеяност и непоколебимо упорство, понякога тежко и безмълвно, евентуално прорязвано от пристъпи на гняв. „Това е дело на старата планина“, казваше понякога Адамсберг, без да търси друго обяснение. От старата планина не могат да се пръкнат забавни и лекомислени семена като от подвижните треви на големите ливади.

— Да тръгваме — внезапно каза Адамсберг, докато плащаше обяда, — че женицата ще си отиде. Виж я, обезсърчила се е и започва да се колебае.

— И аз се колебая — каза Веранк, като допи кафето си. — Но ти не ми помагаш.

— Не ти помагам.

— Хубаво. Така човек се колебае / и никога не знае / ще го подкрепи ли в тъмата / на другаря ръката.

— Човек знае какво ще направи дълго преди да вземе решение. Всъщност от самото начало. Затова съветите ми няма да ти свършат работа. Освен за да ти напомнят, че стихоплетството ти дразни Данглар. Той мрази да посичат поетическото изкуство.

Адамсберг пестеливо махна за довиждане на съдържателя. Нямаше смисъл да говори, едрият мъж не обичаше това, или по-скоро не обичаше да бъде симпатичен. Приличаше на заведението си — голо, демонстративно народно и почти враждебно към клиентите. Жестока борба се водеше между малкото гордо бистро и богатата бирария отсреща. Колкото повече „Бирарията на философите“ подчертаваше, че е предназначена за някаква стара, богата и превзета буржоазия, толкова по-бедняшки вид придобиваше „Чашка за зарове“, като нито едно от двете заведения не отстъпваше в безмилостната социална битка. „Някой ден, мърмореше майор Данглар, това ще завърши с убийство“. Без да се смята малката корсиканка, която щеше да натъпче гърлото на мъжа си със среда на хляб.

Като излезе от кафенето, Адамсберг почти се задъха от парещия въздух и предпазливо се отправи към женицата, застанала на няколко крачки от Бригадата. Пред вратата на сградата бе кацнал гълъб и комисарят си помисли, че ако птицата отлети при приближаването му, жената също ще отлети сякаш по силата на странен миметизъм. Изглеждаше тънка, летлива, способна да изчезне като сламка на вятъра. Като я погледна по-отблизо, й даде към шейсет и пет години. Беше се погрижила да отиде на фризьор, преди да отпътува за столицата, в сивите й коси се жълтееха добре подредени букли. Когато Адамсберг заговори, гълъбът не отлетя, а жената обърна към него уплашеното си лице. Адамсберг съвсем бавно я попита дали има нужда от помощ.

— Благодаря, не — отвърна жената и отмести поглед.

— Не смятахте ли да влезете вътре? — попита Адамсберг, посочвайки старата сграда на Криминалната полиция. — За да поговорите за нещо с някой полицай? Защото на тази улица няма какво друго да се прави.

— Но ако полицаите не ви слушат, няма смисъл да им се говори — каза тя и отстъпи няколко крачки. — Не ви вярват полицаите, така да знаете.