Фред Варгас - Неудържимата армия

— Забелязах.

— Затова просто я увих в кърпата. Така щях да избегна сутрешната сцена. Защото сцените нямаха свършване. Майко мила, петдесет години кълне и ми навира парцала навсякъде — под чашата ми, под краката ми, под задника ми. Ще речеш, че нямам право ни да сядам, ни да ходя. Ако бяхте изживели това, и вие щяхте да скриете кората.

— Нямаше ли да погледне в кутията?

— Нямаше. Сутрин яде сухари със стафиди. Сигурно го прави нарочно, щото тези сухари пръскат трохи навсякъде. После поне два часа си има занимавка. Виждате ли логиката?

Жюстен влезе в стаята и кимна на Адамсберг в знак на потвърждение.

— Обаче вчера — унило изрече Адамсберг — не е станало така. Извадили сте средата, две пълни шепи, и сте я натикали в устата й. Когато е престанала да диша, сте извадили средата и сте я хвърлили в шахтата в дворчето. Чудно ми е, че сте избрали този начин да я убиете. Досега не съм попадал на някой, който да е задушил някого със среда от хляб.

— Находчиво е — спокойно отбеляза Жюстен.

— Сигурно ви е ясно, господин Тюило, че ще открием слюнка от жена ви върху средата от хляба. И понеже сте логичен и умен, ще открием по хляба и следи от зъбите на плъховете. Оставили сте ги да довършат средата, за да изглежда историята ви по-истинска.

— Обожават средата от хляб, живо удоволствие е да ги гледаш. Приятна вечер прекарахме вчера, честно. Дори пийнах две чаши, докато Мари ме драскаше по главата. После измих и прибрах чашата, за да избегна кавгата. Само че тя беше вече мъртва.

— Защото вие тъкмо сте я били убили.

— Да — каза мъжът с лека въздишка, докато попълваше квадратчетата на кръстословицата. — Лекарят беше минал предишния ден и каза, че щяла да изкара още месеци. Това значеше десетки вторници с мазни банички с месо, стотици упреци, хиляди забърсвания с парцала. На осемдесет и шест години човек има право да започне живота си отново. Има такива вечери. Вечери, в които човек решава да действа.

И Тюило стана и отвори капаците на трапезарията. Отвън нахлу задушната августовска жега.

— И прозорците не даваше да се отварят. Но всичко това няма да го кажа в съда, господин комисар. Ще кажа, че съм я убил, за да й спестя страданията. Със среда от хляб, защото я е обичала, един вид, за да я поглезя за последно. Всичко съм предвидил ето тук — каза той и се почука по челото. — Няма да има доказателство, че не съм го направил от милосърдие. Нали? От милосърдие. Ще ме оправдаят и след два месеца ще съм се върнал, ще си оставям чашата направо на масата, без да слагам покривка, и тримата ще си живеем много добре. Тони, Мари и аз.

— Да, може би — каза Адамсберг. — Но си мисля, господин Тюило, че няма да посмеете да си оставяте чашата на масата. И че може би ще си я постилате покривката. А след това ще си чистите трохите.

— И защо бих направил това?

Адамсберг сви рамене.

— Това съм виждал. Често става така.

— Вие мен не ме мислете. Аз съм хитър, да знаете.

— Вярно е това, господин Тюило.

Навън жегата принуждаваше хората да вървят в сянката на сградите. Адамсберг реши да поеме по огрените от слънцето и пусти тротоари, отправяйки се пеш на юг. Щеше да е дълго вървене, което да заличи радостното и наистина хитро изражение на шампиона по решаване на кръстословици. Който може би следващия вторник щеше да си купи мазна баничка с месо.

Пристигна в Бригадата час и половина по-късно с наквасена с пот черна фланелка и умиротворена душа. Рядко се случваше някое приятно или неприятно изживяване дълго да занимава мислите на Адамсберг. Да се запиташ има ли изобщо мисли, често казваше майка му. Продиктува доклада си за грипозния комисар и отиде до пропуска да види има ли някакви съобщения. Сержант Гардон, който дежуреше на телефона, бе навел глава към малкия вентилатор, поставен на пода. Меките му коси се вееха на раздвижения въздух, сякаш седеше под фризьорска каска.

— Лейтенант Веранк ви чака в кафенето, господин комисар — каза той, без да се изправя.

— В кафенето или в Бирарията?

— В кафенето, в „Чашка за зарове“.

— Веранк вече не е лейтенант, Гардон. Довечера ще узнаем дали ще спусне кепенците.

Адамсберг се загледа в сержанта и се запита дали пък той има мисли и ако има, на какво приличат.

Настани се на масата на Веранк и двамата мъже размениха по една ясна усмивка и по едно здраво ръкостискане. При спомена за появата на Веранк в Сърбия 1 1 Виж „Едно незнайно място“ (ИК „Колибри“, 2010). — Б.пр. Адамсберг все още усещаше да го полазват тръпки. Поръча си салата и докато бавно се хранеше, надълго и нашироко разказа за госпожа Тюило Люсет, господин Тюило Жюлиен, за Тони, Мари и любовта им, за самуна, педала на кофата за боклук, за спуснатите капаци и вторнишката мазна баница. От време на време отправяше поглед към прозореца на кафенето, който Люсет Тюило би измила много по-добре. Веранк поръча две кафета на съдържателя, чието вечно лошо настроение още повече се влошаваше с горещината. Жена му, дребна безмълвна корсиканка, прелиташе като натоварена с чинии черна фея.