Фред Варгас - Неудържимата армия

— Ловец е и си слага дивеча във фризера. Много животни убива, ама не раздава.

Жената потръпна.

— Сержант Блерио, той е мил с мене, не като капитан Емери, той ми разказа какво е видял. Било е ужасно, така казва. На пода е имало половин дива свиня с главата, сърнешки бутове, зайкини, глиганчета, яребичета. Всичко нахвърляно как да е, господин комисар. Когато жандармите влезли, вече се било развалило. Опасна е таз гнилоч в жегата.

Плашат я библиотеките, плашат я микробите. Адамсберг хвърли поглед на прашните еленови рога, поставени до бюрото му. Пищен подарък точно от нормандец.

— Зайкини, сърни? Наблюдателен е вашият сержант. И той ли ловува?

— О не. Казва „сърни“ и „зайкини“, понеже знае що за тип е Ербие. Отвратителен ловец, злосторник. Убива само женски и малки, а и цели котила. Убива дори бременни женски.

— Откъде знаете?

— Всички знаят. Веднъж го осъдиха Ербие, щото беше убил една женска дива свиня с цялото й котило. И сърненца убива. Нещастник. Но понеже го прави нощем, Емери все не успява да го пипне. Сигурно е поне, че вече отдавна нито един ловец не излиза да стреля с него. Дори бракониерите не го щат. Изключен е от ловната дружина на ордебекци.

— В такъв случай има десетки врагове, госпожо Вандермот.

— В смисъл че никой не общува с него.

— Мислите, че ловците биха искали да го убият? Така ли? Или анти ловците?

— О, не, господин комисар. Съвсем друго нещо го е сграбчило.

След като бе преминала през един доста разговорлив момент, жената отново се умълча. Беше все така уплашена, но библиотеките вече като че ли не я безпокояха. Бе устойчив, дълбок страх, който продължаваше да привлича вниманието на Адамсберг, още повече че случаят Ербие не заслужаваше да се бие път от Нормандия до Париж.

— Ако не знаете нищо — подзе той уморено — или ви е забранено да говорите, няма да мога да ви помогна.

Майор Данглар бе застанал на прага на кабинета и му правеше спешни знаци. Имало новини от осемгодишното момиченце, укрило се във Версайската гора, след като разбило бутилка плодов сок в главата на чичо си. Човекът успял да стигне до телефона, преди да изгуби съзнание. Адамсберг даде да разберат на Данглар и на жената, че има да довършва работа. Летните отпуски започваха и скоро в Бригадата щеше да остане само една трета от състава, така че трябваше да се довършат текущите случаи. Жената разбра, че не й остава много време, въпреки че дребният комисар се държеше мило и търпеливо с нея. В Париж не обичат да се размотават, бе я предупредил викарият.

— Лина, дъщеря ми — побърза тя да обяви, — го е видяла, Ербие де. Видяла го е две седмици и два дни преди да изчезне. Разказала е на шефа си и после цял Ордебек научи.

Данглар пак се ровеше в папките си и високото му чело бе прорязано от угрижена бръчка. Бе мернал Веранк в кабинета на Адамсберг. Какво търсеше там? Дали щеше да подпише? Да остане на служба? Решението трябваше да вземе тази вечер. Данглар спря до фотокопирната машина и погали легналия отгоре й едър котарак, търсейки утеха в козината му. Мотивите за антипатията му към Веранк не можеха да се кажат на глас — ставаше дума за глуха и упорита, почти женска ревност, за властна потребност да го отстрани от Адамсберг.

— Трябва да побързаме, госпожо Вандермот. Дъщеря ви видяла ли е нещо, което да й подскаже, че ще бъде убит?

— Да. Крещял. Още трима имало с него. Било през нощта.

— Да не са се били? Заради някоя сърна или сърненце? По време на събиране? Ловджийска вечеря?

— О не.

— Елате утре или някой друг ден — реши Адамсберг и се отправи към вратата. — Елате, когато можете да говорите.

Данглар чакаше комисаря, прав и нацупен, подпрян на ръба на бюрото си.

— Хванали ли са момиченцето? — попита Адамсберг.

— Момчетата са я открили на едно дърво. Качила се била най-горе, като някой млад ягуар. Държала една песчанка и не искала да я пусне. Песчанката изглеждала в добро здраве.

— Песчанка ли, Данглар?

— Това е един малък гризач. Децата са влюбени в тях.

— А малката? В какво състояние е?

— Горе-долу като гълъба ви. Скапана от глад, жажда и умора. В болницата е. Една от сестрите не иска да влиза при нея заради песчанката, която се е скрила под леглото.

— Обяснява ли защо го е направила?

— Не.

Данглар отговаряше неохотно, улисан в грижите си. Не му беше ден за бъбрене.

— Знае ли, че чичо й се е отървал?

— Да. Изглеждала облекчена и разочарована. Живяла е сама там с него неизвестно откога. Не е стъпвала в училището. Изобщо не са сигурни, че онзи й е чичо.