Фред Варгас - Неудържимата армия

— Добре. Нататък да се оправя управлението във Версай. Обаче кажете на лейтенанта, който е поел случая, да не убива песчанката на момиченцето. Да я постави в клетка и да я нахрани.

— Толкова ли е спешно?

— Естествено, Данглар. Може би детето само това си има. Момент.

Адамсберг бързо се отправи към кабинета на Ретанкур, която се готвеше да навлажни краката на гълъба.

— Дезинфектирахте ли ги, лейтенант?

— Ей сега — отвърна Ретанкур. — Трябваше първо да му дам да пие.

— Идеално. Не изхвърляйте връвта, искам да вземат отпечатъци. Жюстен е повикал експерта. След малко ще дойде.

— Изсра ми се отгоре — спокойно отбеляза Ретанкур. — Какво иска оная женица? — попита тя, като посочи към вратата.

— Да ми каже нещо, което не иска да каже. Въплъщение на нерешителността. Или ще си тръгне сама, или ще я изгонят, като свърши работното време.

Ретанкур сви рамене леко презрително, нерешителността беше явление, чуждо на нейния начин на действие. Откъдето и силата й на самоизтласкване, която далеч превишаваше тази на колегите й от Бригадата, двайсет и седем на брой.

— А Веранк? И той ли се колебае?

— Веранк отдавна е решил. Ченге или учител — вие какво бихте избрали? Образованието е добродетел, която ви озлобява, полицейщината е порок, който ви извисява. И тъй като е по-лесно да се откажеш от добродетел, отколкото от порок, той всъщност няма избор. Отивам до болницата във Версай, да видя прословутия чичо.

— Какво правим с гълъба? Не мога да го занеса вкъщи, брат ми е алергичен към птичи пера.

— Брат ви е у вас?

— Временно. Уволнили са го, откраднал е кутия с болтове от гаража и малко масльонки.

— Не можете ли да го докарате у нас довечера? Гълъба.

— Хубаво избоботи Ретанкур.

— Само внимавайте, че наоколо се шляят разни котки.

Ръката на дребната жена свенливо докосна рамото на Адамсберг.

— Онази нощ — каза тя бавно — Лина е видяла да минава Неудържимата армия.

— Кое?

— Неудържимата армия. Ербие е бил с нея и е крещял. И още трима също.

— Какво е това? Някаква асоциация? Нещо свързано с лова?

Госпожа Вандермот недоверчиво изгледа Адамсберг.

— Неудържимата армия — повтори тя съвсем тихичко. — Великия лов. Не я ли знаете?

— Не — отвърна Адамсберг и издържа погледа й. — Елате друг път, ще ми разкажете.

— Не знаете дори името й? Месни Елекен 4 4 Орда, съставена от чудовища, призраци, адски създания и голи жени, която преследва живите. Според една френска легенда от Господаря Елекен, черноликия дявол, водач на ордата, е произлязло името Арлекино, дадено в Комедия дел арте на един съвсем различен персонаж. — Б.пр. ? — прошепна тя.

— Съжалявам — каза Адамсберг, докато се връщаше с жената в кабинета си. — Веранк, Невъздържаната армия, известна ли ви е такава банда? — попита той, докато прибираше в джоба си ключовете и мобилния си телефон.

— Неудържимата — поправи го жената.

— Да. Дъщерята на госпожа Вандермот е видяла изчезналия с нея.

— И други още — настоя жената. — Дъщеря ми е видяла Жан Глейо и Мишел Мортанбо. Не е разпознала четвъртия.

Изражение на силна изненада се изписа по лицето на Веранк, който след това леко се усмихна, разтегляйки устната си. Като човек, на когото правят неочакван подарък.

— Дъщеря ви наистина ли я е видяла? — попита той.

— Разбира се.

— И къде?

— Там, откъдето минава. По пътя за Боневал, в гората Аланс. Винаги минава оттам.

— Това близо до дома й ли е?

— Не, на повече от три километра живеем.

— Отишла е да я види ли?

— Съвсем не. Лина е много разумно момиче. Просто Армията е била там, това е всичко.

— През нощта?

— Тя винаги през нощта минава.

Адамсберг понечи да изведе жената от кабинета, като я помоли да дойде друг ден или да му се обади по телефона, когато нещата се изяснят в главата й. Веранк дискретно го задържа, дъвчейки един молив.

— Жан-Батист — каза той, — наистина ли не си чувал за това? За Неудържимата армия?

Адамсберг поклати глава и среса косата си с пръсти.

— Попитай Данглар тогава — настоя Веранк. — Това много ще го заинтересува.

— Защо?

— Защото, доколкото знам, е знак за голям трус. За страхотен трус.

Веранк отново се поусмихна и сякаш внезапно взел решение, повлиян от появата на тази Неудържима армия, подписа, че остава.

Когато Адамсберг се прибра у дома — по-късно от предвиденото, тъй като чичото му бе отворил много работа, — старият испанец Лусио шумно пикаеше до дървото в малката градинка в горещата вечер.