Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

— Нана будна ли ще е, докато става това? — поиска да узнае този път Джени.

— Сигурно. Знаете си я Нана. Ще й дадат леко успокоително, а след това ще има и местна упойка.

— Няма да усети — каза Джени.

И така, тримата си говорехме и чакахме, притеснявахме се и се въртяхме и най-накрая стана ясно, че това трае вече повече, отколкото смятах, че е необходимо. Опитвах се да не позволя на мислите ми да вземат негативна посока и да разтревожа и децата.

Извиках добрите спомени с Нана и те ми послужиха вместо молитви. Мислех си за това, колко много означава тя не само за мен, но и за децата. Никой от нас нямаше да е такъв, какъвто бе, без безусловната любов на Нана, без нейното доверие в нас, без острите й — а понякога и дразнещи — думи.

— Кога ще излезе най-сетне?

Джени ме гледаше очаквателно. Красивите й кафяви очи бяха пълни с несигурност и страх. Изведнъж си дадох сметка, че Нана всъщност е била майка на всички нас. Нана Мама беше повече мама, отколкото нана 9 9 Бавачка. — Б.пр. .

— Дали е добре? — попита Деймън. — Нещо е станало, нали? Не мислиш ли, че вече твърде много време се бавят?

За съжаление, мислех го.

— Добре е, добре е — опитах се да успокоя децата аз.

Мина още известно време. Бавно. Най-накрая, при поредното вдигане на главата към вратата на чакалнята, видях доктор Коулс да влиза. Поех си бързо въздух и се опитах да не давам възможност на децата да видят колко притеснен бях.

Кайла Коулс се приближи към нас с усмивка. Каква прекрасна, лъчезарна усмивка има тази жена — може би най-хубавата усмивка на този свят.

— Добре ли е? — попитах аз и затаих дъх.

— Супер е — отвърна тя. — Вашата нана е печена дама. Вече пита за вас.

Поседяхме с Нана в реанимационното отделение около час, след което ни помолиха да си тръгнем. Тя трябвало да си почине.

Оставих децата в училище около единадесет. После се върнах у дома да поработя още малко.

Бях се заел с нещо за Рон Бърнс — странен, но интригуващ случай, в който бяха замесени осъдени за сексуални нападения. В замяна на това той ми бе предоставил някои военни доклади, които аз бях поискал да прегледам. Някои от тях идваха право от Автоматизирана система за криминални следствия и База данни за регионална информация, обаче повечето идваха от Пентагона. Ставаше дума за Трите слепи мишки.

Кой беше истинският убиец? Кой е давал заповеди на Томас Старки? Кой е поръчал убийствата? Защо именно тези хора са били убивани?

И най-важното — защо е било необходимо да им приписват убийства и да ги натапят, след като Трите слепи мишки са можели просто да ги убият и толкоз? Дали целта не е била да предизвикат страх — страх, че са подложени на преследване, страх, че вече някой друг разполага с живота им.

Продължавах да си мисля за Нана, за това колко силна е, за това колко много би ми липсвала, ако нещо се бе объркало тази сутрин. Ужасната, пропита с чувство за вина, представа как Кайла ми се обажда и казва: „Съжалявам, Нана се помина“, не преставаше да ме тормози.

Никой обаче не се обаждаше и аз постепенно потънах в работата. Нана щеше да си дойде утре. Трябваше да спра да мисля за нея и да се захвана с нещо по-полезно.

Военните доклади бяха интересни, но също толкова потискащи, колкото и ведомост на данъчните. Явно във Виетнам, Лаос и Камбоджа е имало случаи на измяна. Не точно измяна в политическия смисъл на думата, а просто отделни групи са се отделяли и са преставали да изпълняват заповедите на командването, следвайки някакви свои собствени цели. Военните, поне официално, са си затваряли очите и не се задълбочавали в тези случаи. Пресата също нямала начин да прецени какво всъщност е ставало. Рядко интервюирали роднините на жертвите в малките селца. А и само единици от журналистите са говорели малко виетнамски. Доброто или лошото от всичко това било, че военните често потушавали огъня с огън. Може би това е единственият начин да се бориш в партизанска война. Но аз все още нямах представа какво е станало там, за да предизвика убийствата тук, в Съединените щати, през последните няколко години.

Прекарах още няколко неприятни часа, преглеждайки досиетата на полковник Томас Старки, капитан Браунли Харис и сержант Уорън Грифин. Виждах, че военните им кариери могат да послужат за пример, поне както изглеждаха в писмена форма. Върнах се назад чак до Виетнам и търсенето продължи. Старки беше многократно награждаван с най-високи ордени офицер, Харис и Грифин бяха добри войници. В досиетата им не се споменаваше нищо за убийствата, които това трио бе извършило във Виетнам. Нито думичка.