Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Доктор Коулс кимна.

— Ще мине бързо. Влизаш и почти веднага излизаш. Обещавам ти.

Нана присви очи.

— Спазваш ли си обещанията?

— Винаги — отвърна Кайла Коулс.

В ранната вечер двамата с Нана се качихме в старото ми порше и отидохме до Вирджиния. Тя ме бе помолила да отидем дотам само двамата. Леля Тиа бе останала у дома с децата.

— Помниш ли, когато взе тази кола? — попита тя, излязохме от Вашингтон и поехме по магистралата. — Всяка неделя излизахме и се возехме двамата. И чаках тази събота кажи-речи през цялата седмица.

— Колата вече е на почти петнайсет години — забелязах аз.

— И пак си върви прекрасно — каза Нана и потупа таблото пред нея. — Харесват ми старите неща, които работят добре. Преди много, много време пак така излизах всяка неделя да се повозя малко с Чарлз. Това беше, преди да дойдеш да живееш при мен, Алекс. Помниш ли дядо си?

Поклатих глава.

— Не толкова, колкото бих желал. Помня го по-скоро от снимките из къщата. Знам, че вие двамата ни идвахте на гости в Северна Каролина, когато бях малък. Той беше плешив и носеше червени тиранти.

— О, тия негови ужасни, ужасни тиранти! Имаше две дузини от тях. И всичките червени.

Тя кимна, след което като че ли потъна за малко в спомените си. Не говореше често за дядо ми. Той починал, когато бил само на четиридесет и четири години. Бил е учител, също като Нана, макар че е преподавал математика, а Нана — английски. Запознали са се, докато са работели в едно и също училище в Саутийст.

Тя обърна поглед към мен.

— Обаче аз направих грешка, Алекс.

Стреснато се обърнах към нея.

— Ти си направила грешка? Но това е ужасно! Дали по-добре да не отбия и да спра?

Тя се закиска.

— Само една, доколкото си спомням. Разбираш ли, знаех колко е хубаво човек да се влюби. И аз наистина обичах Чарлз. Обаче, след като той почина, никога не се опитах да намеря пак любовта. Страхувах се да не се проваля. Не е ли това жалко, Алекс? Страхувах се да тръгна след най-хубавото нещо, което ми се бе случило в този живот.

Протегнах ръка и я потупах по рамото.

— Хайде сега, не приказвай така, сякаш си тръгваш от нас.

— О, не, съвсем не си тръгвам. Вярвам напълно на доктор Кайла. Тя ще ми каже кога е време да започна да си събирам всички стари дългове. Което и смятам да направя, между другото.

— Значи това е нещо като притча? Човек да си извлече поука?

Нана поклати глава.

— Не съвсем. Просто един случай, с който да си чешем езиците, докато се возим така хубаво. Карай, млади човече, карай. Невероятно приятно ми е. Трябва да го правим по-често. Какво ще кажеш за всяка неделя?

По целия път до Вирджиния и обратно двамата с Нана не продумахме нито дума за процедурата в болницата на другата сутрин. Тя явно не искаше да се говори за това и аз уважих негласната й молба. Обаче тази операция, на нейната възраст, ме плашеше повече, отколкото би ме уплашил някой мой случай. Не, не, всъщност ме плашеше много повече.

Когато се върнахме у дома, се качих горе и се обадих на Джамила. Тя беше на работа, но въпреки това говорихме почти цял час.

После седнах пред компютъра. И за първи път, откакто се бях върнал от Джорджия, си извадих файловете за Трите слепи мишки. Имаше още един изключително важен въпрос, на който трябваше да отговоря, ако мога. Огромно ако .

Кой стоеше зад тримата?

Кой беше истинският убиец?

Заспах, както си стоях на бюрото пред компютъра, и се събудих към три през нощта. Слязох долу в спалнята за още два часа сън. Будилникът се включи точно в пет.

Нана трябваше да бъде приета в болницата „Сейнт Антъни“ в шест и половина.

Доктор Коулс искаше тя да бъде една от първите оперирани за деня, когато всички бяха бодри и отпочинали. Леля Тиа остана вкъщи с малкия Алекс, обаче Деймън и Джени дойдоха с мен в болницата.

Седнахме в обичайно стерилната на вид чакалня, която започна да се пълни с хора чак към седем и половина. Всички изглеждаха изнервени, занижени, не ги свърташе на едно място, но ми се струваше, че ние бяхме най-зле от всички.

— Колко време ще трае операцията? — поиска да узнае Деймън.

— Не много. Нана може и да не е първа. Зависи. Това е проста процедура, Деймън. В клапите постъпва ток. Токът малко наподобява топлината в микровълнова фурна. Той прекъсва веригата между предсърдията и камерите и ще спре излишните импулси, които причиняват неравномерното биене на сърцето на Нана. Разбра ли сега? Не ме питай повече, защото и аз не знам точно как става, но горе-долу това е.