Лиза Марклунд - Червения вълк

Председателят отклонява предложението с махване на ръката.

— Днешното заседание ще бъде кратко, понеже съм зает с друго след това — съобщава той и поглежда часовника си. — Но имам един план, който искам да обсъдя най-напред с теб, и той не търпи отлагане.

Шюман се размърдва, за да се увери, че възглавничката подпира кръста му, след което извиква върху лицето си безучастно изражение.

— До каква степен си ангажиран с делата на Асоциацията на вестникарските издатели? — пита Венергрен, като разглежда ноктите си.

Шюман е изненадан. Всъщност никога не е вършил нещо съществено в тази организация.

— Представителен член на комисията съм, но само толкова.

— Но знаеш с какво се занимават? Душат из кулоарите, изучават дали интересите на отделните групи съвпадат, все неща от тоя род? Венергрен лъска нокти о десния крачол на панталона, докато наблюдава Шюман изпод рунтавите си вежди.

— Нямам никакъв практически опит с тези неща — казва Шюман, усещайки, че стъпва по яйчени черупки. — Впечатлението ми е, че тази организация е малко… сложна.

Херман Венергрен кимва бавно и чопли под ноктите си един по един.

— Преценката ти е правилна — отбелязва той. — А-прес, Бониер груп, Шибстед, по-големите регионални издания като тези на семейство Йорне в Гьотеборг, Нерикес Алеханда , групировката Йоншьопинг и ние, разбира се — цял куп приоритети, които трябва да се съвместяват.

— Но в някои случаи върши работа — отбелязва Шюман. — Да вземем например искането за отмяна на данъка върху рекламите.

— Така е — съгласен с Венергрен. — Това е само един от примерите. В Дома на печата има специална група, която продължава работата си по този въпрос, но човекът, отговорен за прокарване на законопроекта, е председателят на комисията.

Андерс Шюман остава неподвижен, усетил как косъмчетата по врата му бавно настръхват.

— Както сигурно ти е известно, аз оглавявам комисията по изборите в Асоциацията на издателите — казва Венергрен, като поставя най-накрая ръцете си върху страничните облегалки на креслото. — В средата на декември тя трябва да внесе предложения за състава на следващия управителен съвет и аз смятам да предложа теб като негов председател. Какво ще кажеш?

Мислите се стрелкат в главата на главния редактор като разярени оси, блъскат се в слепоочията и мозъка му.

— Този пост не се ли заема обикновено от някои директор?

— Не, непременно. Избирани са били и редактори. Нямам предвид да загърбиш напълно вестника и да останеш само председател на Асоциацията, макар че и това го е имало, но ми се струва, че си подходяща кандидатура за този пост.

Сред жуженето на оси звънва предупредителен сигнал.

— И защо? — пита Шюман. — Мислиш, че съм лесен за водене? Че се поддавам на манипулиране?

Херман Венергрен въздъхва шумно. Привежда се напред с ръце връз коленете, готов да се надигне.

— Виж какво, Шюман — казва той, ако възнамерявах да сложа за председател на Асоциацията някои мухльо, нямаше да започна от теб. — Изправя се видимо ядосан. — Не схващаш ли, че става дума тъкмо за обратното? Ако успея да ти осигуря този пост, което може и да не стане, нашата групировка ще разполага с тежка артилерия на самия връх на вестникарската Асоциация. В такава роля те виждам, Шюман.

Обръща се към вратата.

— Не бива да бавим заседанието — оповестява той вече с гръб към главния редактор.

Аника подминава изхода за летището на Люлео и продължава към Калаксби. Околността е напълно лишена от колорит; боровете са като печални призраци, земята е черно-бяла, небето — оловносиво. Бели воали от сняг пърхат над тъмносивия асфалт, под ритъма на накъсана осова линия. Вграденият в таблото термометър показва единайсет градуса в купето и минус четири навън. Минава покрай торище и около три милиона борови дървета, преди да стигне отклонението към военновъздушната база Норботен.

Правото шосе към нея сякаш няма край, скучно и обрамчено от двете страни от равна и лишена от каквато и да било ниска растителност земя, а борчетата са хилави и оклюмали. След един лек десен завой внезапно изникват портал и бариери, огромната сграда на охраната, а отвъд сградата се виждат постройки и паркинги. Внезапно я обзема чувството, че вижда нещо, което не е за нейните очи, че шпионира с нечисти намерения. Два военни самолета стърчат непосредствено зад портала. Решава, че единият е „Дракен“.

Пътят криволичи покрай оградата и тя се навежда към предното стъкло, за да вижда по-добре. Бавно минава покрай паркинга за военнослужещи и стига до огромно стрелбище. Десетина мъже в камуфлажни униформи и с венци от борови клонки върху каските тичат през стрелбището с автомати в ръце. Пътна табела съобщава, че шосето продължава към Люлнесуден, но стотина метра по-нататък знак за забрана я принуждава да спре и да обърне колата. Маскираните мъже вече не се виждат.