Лиза Марклунд - Червения вълк

Спира пред сградата на охраната и се поколебава за миг, преди да изключи двигателя и излезе от колата. Тръгва покрай безлична фасада с огледални прозорци, но не вижда врата, човек или поне звънец. Съвсем сама е. Внезапно някъде отгоре и вляво се разнася глас:

— Какво искате?

Изненадана, тя вдига поглед към източника на гласа, но не вижда нищо друго, освен облицовка и хром.

— Дошла съм при, ъ-ъ-ъ, Петерсон — съобщава тя на своето отражение. — Офицерът за връзка с печата.

— Капитан Петерсон, момент, моля — казва младежкият глас. Вероятно е някой войник.

Тя обръща гръб на сградата и поглежда през портала. Дървета има и в загражденията, но помежду им се виждат сиво-зелени хангари, а също редици военни машини. От тук е трудно да се добие представа за огромните размери на базата.

— Минете през портала и влезте в първата врата отдясно — нарежда безплътният глас.

Аника прави каквото й е казано, като един добър гражданин и шпионин. Офицерът, който я посреща, е образец на преуспелия военен, с вдървен гръб, сива коса и в добра форма.

— Казвам се Аника Бенгтзон — съобщава с протегната ръка тя. — Говорихме по телефона миналата седмица. По повод годишнината от атаката…

Мъжът задържа ръката й секунда по-дълго от необходимото. Тя не се поддава на прямия му поглед и дружелюбна усмивка.

— Както ви казах тогава, няма кой знае какво за казване, което вече да не е било съобщено официално. Онова, което сме в състояние да ви предложим, са сведения за обстановката от онова време, заключенията, които вече сме представили, както и обиколка на нашия музей. Густаф, отговорникът за всичко това, е в отпуск по болест, но мисля, че до утре ще е на линия, ако решите да ни посетите пак.

— Няма ли някаква възможност да хвърля един поглед на мястото на експлозията?

Усмивката му става още по-лъчезарна.

— Мисля, че уточнихме това още по телефона — никога не сме показвали мястото на цивилни лица.

Тя отговаря колебливо на усмивката му.

— Четохте ли статията на Бени Екланд в Норландски новини миналата седмица?

Офицерът я кани да седне край обикновена гола маса. Тя съблича горната си дреха и вади бележник от чантата.

— Имам копие от нея тук, ако решите да…

— Знам статията, за която говорите — отвръща офицерът и вдига поглед към войника, който е влязъл с планшет в ръка. — Бихте ли се подписали в регистъра?

Аника се подписва в дневника за посетители с нечетлива заврънкулка.

— Има ли нещо вярно в нея? — пита тя, като отказва с ръка предложеното кафе.

Офицерът си налива голяма чаша с лика на Брус Спрингстийн.

— Не е много — отговаря той и сърцето на Аника се свива.

— Вътре има доста нови подробности — посочва тя. — Поне за мен. Не можем ли да прегледаме текста, ред по ред, за да разбера кое от всичко е вярно и кое не?

Изважда копието на статията.

Капитан Петерсон духа кафето си и отпива предпазливо.

— Самолетите „Лансен“ са заменени постепенно с J35 „Дракен“ в края на шейсетте — съобщава той. — Дотук е вярно. Разузнавателният модел пристига през шейсет и седма, изтребителят — лятото на шейсет и девета.

Аника чете внимателно статията.

— А вярно ли е, че е имало опити за саботаж на машините посредством пъхане на кибритени клечки в някакви тръби?

— Левичарите доста са се навъртали наоколо в ония години — казва офицерът по печата. — Оградата е съоръжение с по-скоро символичен характер. Ако някой наистина иска да проникне зад нея, няма да срещне особени затруднения. Кибритчиите навярно са смятали, че могат да повредят самолетите, като пъхат клечки в тръбите на Пито, но не разполагам с доказателства за евентуална тяхна връзка с инцидента от шейсет и девета.

Аника си записва.

— Ами остатъчното гориво? Наистина ли са го източвали в кофи?

— Ами да — отвръща Петерсон, — мисля, че да, само че авиационно гориво не се подпалва току-така с кибритена клечка. Неговото октаново число е твърде ниско. За да се запали, трябва добре да се подгрее преди това, така че тук има неточност. Или най-малкото няма как да се получи в Люлео през ноември.

Пуска небрежна усмивка.

— Онази нощ е имало голямо учение, нали? И всички самолети са били изкарани навън?

— Било е вторник вечер — обяснява офицерът. — Всеки вторник имаме полети; във всички бази на страната е така, и то от десетилетия. Три излитания. Последният се приземява в двайсет и два нула нула. После машините остават за около час на пистата, преди да бъдат извлечени до хангарите. Нападението е проведено в един и трийсет и пет, а по това време всичките са били вече прибрани.