Лиза Марклунд - Червения вълк

Проклятието на свободата , казва си той. Оня мръсник от ренесансова Флоренция, който се събудил една сутрин през дванайсети век, за да изобрети капитализма, седнал удобно в леглото си и осъзнал перспективите пред себе си, разбрал, че държавата е организъм, които подлежи на контрол и манипулация.

Присяда на една пейка пред библиотеката, за да изчака най-тежкият пристъп на морфина да освободи тялото му. Знае, че не е препоръчително да стои на едно място в този студ, но не му пука. Ще му се да поседи така и да наблюдава катедралата — сградата, в която бе основал своята династия. Грозната пристройка на ъгъла на Намнльосагатан — Безименната улица е сред някогашните му убежища. Още свети. Сигурно в момента провеждат сбирка, точно както преди толкова много години.

Не са като нас обаче , казва си той. Никога не ще стигнат нашето равнище.

Две млади жени тъкмо излизат. Вижда ги да спират в преддверието, за да прочетат програмата на културните събития от таблото.

Може да е отключено , отнесено си мисли той. Може би ще мога да вляза.

Момичетата му хвърлят по един поглед, когато се разминават с него на няколко метра от вратата — бегъл, безизразен поглед, какъвто очакваш да получиш на такова малко и тесногръдо място: този не го познаваме, значи, не ни интересува. В по-големите градове никой никого не забелязва. И това му допада много повече.

Библиотеката все още е отворена. Спира се в средата на фоайето, за да позволи на спомените да се завърнат. И те нахлуват, заливат го, спират дъха му. Годините са заличени, той отново е на двайсет: лято е, горещо, момичето му е до него, любимата Червен вълк, която ще преуспее така, както никой не се е осмелявал дори да си представи. Притиска я до себе си, долавя уханието на къна от боядисаната в бакърено коса…

Внезапно течение рязва краката му и го връща към действителността.

— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?

Някакъв старец го наблюдава приветливо.

Стандартната фраза , мисли си той, докато поклаща глава и преглъща отговора си на френски.

Преддверието отново идва на фокус. Старецът влиза на топло и го оставя насаме със съобщенията от таблото: детски приказки, коледни песни, концерт на Хокан Хагегорд и празник на феминистки. Изчаква дишането му да се успокои, приглажда с длани косите си и прави предпазлива стъпка към вътрешната врата, като наднича дискретно през стъклото. След това бързо пресича помещението, устремен към задното стълбище.

Мили Боже , минава му през ума, ето ме тук. Наистина съм тук.

Разглежда затворените врати една по една, представя си какво има отвъд тях. Познати са му до болка. Евтин шперплат боядисан в кафяво, каменни стъпала, разтегателни маси, лошо осветление. Усмихва се на собствената си сянка, на младежа, който запазва стаи на името на Асоциацията по спортен риболов, а после провежда маоистки сбирки до късно през нощта.

Постъпи правилно като дойде тук.

Андерс Шюман навлича сакото си и допива утайката от кафето. Отстъпващият мрак превръща прозоречните стъкла в огледала. Оправя яката си срещу очертанията на руското посолство, като задържа поглед върху дупките, където би следвало да са очите му.

Най-после , мисли си той. Не просто полезен глупак, а движеща сила. Събранието на управителния съвет след четвърт час не само ще го приеме, но ще го направи с уважение. Къде е тогава еуфорията? Радостният гъдел, който бе усетил, докато се любуваше на диаграмите?

Очите не дават отговор.

— Андерс… — Гласът на секретарката звучи напрегнато по интеркома. — Херман Венергрен идва насам.

Той не трепва. Дневната светлина напира, докато очаква председателя на борда на директорите.

— Изключително впечатлен съм — съобщава Венергрен с характерния си дълбок тембър, след като бавно пресича стаята и хваща с две ръце ръката на домакина. — Да не си намерил магическа пръчица?

През всичките тези години почти не се е случвало председателят да коментира журналистическите достойнства на вестника. Но когато отчетът за тримесечието показва четиринайсет на сто по-високи от планираните приходи, тиражите устойчиво растат, а дистанцията между тях и конкуренцията се скъсява, той решава, че всичко е някаква магия.

Андерс Шюман се усмихва, предлага на госта едно от креслата и сам сяда насреща му.

— Преструктурирането е вече налице и дава резултат — отбелязва простичко той, като внимава да не спомене Торщенсон, своя предшественик и близък приятел на Венергрен. — Кафе? Може би нещо за закуска?