Редакторът оставя купичката захар на масата и започва да ровичка с никотинови пръсти из бучките.
— Пуснахме този материал в петък — съобщава той.
Аника е смаяна. Не е забелязала нищо свързано с нови разкрития по случая в която и да било медия.
Пеккари цопва три бучки захар в чашата.
— Знам какво си мислите — заявява той. — Само че вие сте в едно от най-големите издания и нямате представа какво е положението в локалните. Агенциите мислят само за Стокхолм. Ако ги питаш тях, нашите материали струват по-малко и от миша пръдня.
Не е така , казва си тя, зависи от материала. Прогонва тази мисъл и свежда поглед към скута си.
— Лично аз започнах в Катринехолмска поща — съобщава Аника, — така че картинката ми е напълно ясна.
Мъжът я гледа втренчено с широко отворени очи.
— Тогава познавате Маке?
— Спортния ли? Разбира се, че го познавам. Той е цяла институция.
Неспасяем алкохолик още по мое време , добавя Аника наум и се усмихва към Пеккари.
— Какво носите за Екланд? — пита мъжагата и сръбва от кафето.
— Някои исторически справки — бързо отговоря тя. — Главно архивни материали от седемдесетте, снимки и текстове.
— Сигурно ги има в интернет — отбелязва Пеккари.
— Не и тези.
— Значи не сте опитвали да му откраднете историята?
Очите на мъжа я гледат втренчено над ръба на чашата, но тя посреща уверено техния поглед.
— Аз притежавам множество полезни качества — казва тя, — но четенето на мисли не е сред тях. Бени ме потърси. Иначе откъде бих могла да знам с какво се е захванал?
Редакторът си взема нова бучка захар и я засмуква, потъва в размисъл, докато отпива от кафето.
— Права сте — заключава той след шумно сръбване. — Какво ви трябва?
— Съдействие, за да получа статиите на Бени, свързани с тероризма.
— Вървете долу в архива и говорете с Ханс.
Всеки редакционен архив в Швеция е подобен на този , казва си тя, а Ханс Блумберг изглежда досущ като останалите си колеги. Прашно човече в сива жилетка, с очилца и лимба над челото. Дори дъската му за съобщения е съвсем предсказуема: детска рисунка на жълт динозавър, крещящ надпис „Защо не съм БОГАТ вместо КРАСИВ?“ и календар, с които отброява дните до някаква неназована цел, и надпис „ОЩЕ МАЛКО ОСТАВА!“.
— Бени беше инат копеле — съобщава архиварят, докато се отпуска тежко в стола пред компютъра си. — По-лош и от муле. Не отстъпва ни на косъм, като си науми нещо. Пишеше повече от всички репортери, които съм срещал. В някои случаи за сметка на качеството. Познавате ли такива колеги?
Поглежда я над рамките на очилата и Аника не успява да сдържи усмивката си.
— За мъртви не бива да се говори лошо — продължава мъжът, докато пръстите му валсуват по клавиатурата, — ама малко откровеност няма да му навреди.
Примигва насреща й.
— Смъртта му, изглежда, се е отразила зле на всички тук — опипва предпазливо почвата Аника.
Ханс Блумберг въздъхва.
— Той бе звездата сред репортерите, бижуто на шефския екип, най-ненавиждана фигура в гилдията, нали ме разбирате? Свърши някоя работа и право в дежурната: „Сложете снимката ми под заглавието, защото от тази вечер ставам безсмъртен!“
Аника избухва в смях. Тя вече познава един, които отговаря точно на описанието. Все едно и говорят за Карл Венергрен.
— Е, млада госпожице, какво точно ви трябва?
— Поредицата му за тероризма и най-вече материала за F 21, които е излязъл в петък.
Архиварят вдига поглед, а в очите му блещукат пламъчета.
— Така. Значи хубаво момиче като вас се интересува от опасни неща?
— Скъпи ми чичо Блумберг — отвръща Аника, — женена съм с две деца.
— Да де — мърмори той. — Тия феминистки… Изрезки или разпечатки?
— Копия, ако не ви затруднява прекалено — отговаря Аника.
Мъжът простенва и става отново.
— Тая история с компютрите — започва той, — уж всичко трябваше да става по-лесно, ама ядец. Двойна работа, това е то, компютърът.
Потъва сред шкафовете и мърмори „Т… Т… тероризъм…“, като дърпа чекмеджета, пуфти и мрънка.
— Ето — заявява триумфално Ханс след малко, стиснал в ръка кафяв плик. — Тероризъм ала Екланд. Можете да седнете ей там. Тук съм до шест часа.
Аника взема плика и го отваря с потни пръсти, докато върви към посоченото и бюро. Изрезките определено са за предпочитане пред компютърните разпечатки. На екрана всички заглавия са с еднакъв размер, всички статии също, а снимките са еднакво малки. Върху истинската страница статията има възможност да диша и живее под някое крещящо или хитроумно заглавие: дори само графичното оформление може да й подскаже куп неща за намеренията на редакторите, посланията, които са искали да отправят. Броят на илюстрациите, тяхното качество и разположение говорят още повече: от каква важност се смята, че е съответният материал сам по себе си, но също и какво е неговото значение или това на съответната снимка в контекста на общия информационен поток за деня. Резултатите от творческите усилия на цял редакторски колектив се заличават от раз, попаднат ли веднъж в електронния архив.
Читать дальше