Лиза Марклунд - Червения вълк

Аника присяда на леглото с бележника в скута. Той се огъва и плъзва настрани, докато тя записва.

— Знаете ли по кое време е станало?

— Някъде през нощта в неделя или понеделник призори. Видели са го неделя вечер в кръчмата, а след това навярно си е тръгнал с автобуса.

— Той не живееше ли в…

— Свартьостаден. Дори си мисля, че е израсъл там.

Химикалката не пише. Очертава няколко големи окръжности с нея, докато проработи отново.

— Къде е намерен и от кого?

— Край оградата при Малмвален, точно срещу стоманолеярните. Вероятно е бил изхвърлен на голямо разстояние. Човек от нощната смяна се обади вчера сутринта.

— И никаква следа от извършителя?

— Колата е задигната в Бергнесет в събота и, разбира се, намерихме едно друго на местопрестъплението… Инспектор Сууп заглъхва.

Аника остава известно време заслушана в тишината. Съседът превключва на MTV.

— Какво се е случило според вас? — пита най-накрая тя тихичко.

— Наркомани отговаря полицаят по същия начин. Не ме цитирате, но са били друсани донемайкъде. Било е кучи студ, а те са го ударили и зарязали. Смърт, причинена в резултат от опасно шофиране. Ще ги пипнем. Бъдете сигурна.

Аника долавя някакви гласове като фон. Колеги на инспектора се нуждаят от неговото внимание.

— И още нещо обажда се тя. Вие работили ли сте в Люлео през хиляда деветстотин шейсет и девета?

Мъжът се изсмива отривисто.

— Е, достатъчно стар съм, така че бих могъл. Но не, изтървах експлозията във F 21 за малко. С няколко месеца. По това време бях в Стокхолм, а в Люлео пристигнах едва през май седемдесета.

Главната редакция на Норландски новини е разположена в триетажна административна сграда между Общината и резиденцията на Областната управа. Аника вдига поглед към фасадата от жълти тухли и преценява, че е издигната около средата на петдесетте години на миналия век.

Хрумва й, че спокойно можеше да е редакцията на Катринехолмска поща. Изглежда съвсем същата. Това впечатление се затвърждава, когато се навежда към стъклената врата и засланя очи срещу лампата отгоре, за да надникне в приемната. Сумрачна и пуста, осветена единствено от знака над аварийния изход, които хвърля бледа светлина върху стойки за вестници и столове.

Домофонът над звънеца изпращява.

— Да?

— Казвам се Аника Бенгтзон от Вечерна поща. Имах насрочена среща с Бени Екланд тази вечер, но току-що научих, че е мъртъв.

Мълчанието отеква в зимната тишина отвън, придружено от тихи електростатични пукания. Тя вдига поглед към небето. Облаците са се разнесли, за да покажат звездите. Температурата започва да пада рязко и тя потрива ръце и ръкавици.

— Е? — обажда се гласът от редакционната зала, а лошата връзка не скрива подозрителността му.

— Трябваше да дам едни материали на Бени; щяхме да обсъдим някои неща.

Този път реакцията е мигновена.

— В замяна на какво?

— Пуснете ме да вляза и ще поговорим за това.

След три секунди на електростатично колебание бравата забръмчава и Аника отваря вратата. Обгръща я топъл, пропит от мирис на хартия въздух. Тя примигва, за да се нагоди към слабата зеленикава светлина, и пуска вратата да щракне зад гърба й. Стълбата нагоре към дежурната зала е разположена вляво от входа; покрита е със сивкав линолеум, а ръбовете на стъпалата са облечени в гума.

Огромен мъж с измъкната от колана риза я посреща при копирната машина. Лицето му е поруменяло, а очите са болезнено зачервени.

— Наистина много съжалявам — започва Аника, като протяга ръка. — Бени Екланд е легенда дори в Стокхолм.

Мъжът поема ръката и кимва. Представя се с името Пеккари, отговорник за нощната смяна.

— Той можеше да получи работа във всеки столичен вестник, когато пожелае. Но отхвърли всички предложения. Тук си му беше най-добре.

Аника опитва да се усмихне като компенсация за малката си лъжа.

— И аз така съм чувала — промърморва тя.

— Искате ли кафе?

Тя следва Пеккари до стаята за почивка: малка, лишена от прозорци килия, с миниатюрен кухненски бокс.

— Вие сте онази от тунела, нали? — пита мъжът, убеден в правотата си.

Аника кимва леко и съблича палтото, докато той налива гъста като катран течност в две недомити чаши.

— Та за какво сте щели да говорите? — пита Пеккари, като и подава захар.

Тя отказва с жест.

— Напоследък пиша доста за тероризма. Миналата седмица разговарях с Бени за нападението над F 21 и той сподели, че бил по следите на нещо ново и голямо истинската история за случилото се.