Лиза Марклунд - Червения вълк

Аника преглъща и отпуска статията в скута си.

— Надявах се най-накрая да стигнем до дъното на тази история — казва тя и прави опит да му се усмихне.

Той отговаря на усмивката, поглежда я с наситено сините си очи и Аника се накланя леко напред.

— Минали са почти трийсет години. Не можете ли поне да ми кажете какво е причинило експлозията?

Настава мълчание, но тя няма нищо против: натискът е върху него, не върху нея. За жалост, капитан Петерсон, изглежда, въобще не се вълнува от факта, че е прелетяла хиляда километра за едното нищо. Явно ще трябва да смени темата.

— Какво ви наведе на мисълта, че зад това стоят руснаците?

— По метода на изключването — отвръща мъжът, като се обляга в стола и почуква по чашата с химикалка. — Местните групировки са отписани на бърза ръка, а от тукашната полиция са сигурни, че по това време не е имало гастролиращи активисти — нито леви, нито десни.

— Кое ви прави толкова сигурен?

За първи път офицерът е съвършено сериозен. Химикалката му замлъква.

— Веднага след взрива местните групировки са били подложени на колосален натиск. Събрано е огромно количество информация: знаем например кой точно се е заигравал с кибритените клечки, но за взрива — нито дума. Стигнахме до извода, че просто никой нищо не знае. Ако са били те, непременно щяхме да разберем.

— Вашите хора ли провеждаха разпитите, или полицията?

Той пак се усмихва леко.

— Да кажем, че си помагахме взаимно.

Аника прекарва фактите през съзнанието си, загледана в записките си, без наистина да ги вижда.

— Да, но — започва тя — степента на мълчание при всяка групировка зависи от това доколко фундаменталистка е тя, нали така? Кое ви кара да сте толкова сигурни в липсата на стоманено ядро от изпечени терористи, за които нямате представа, просто защото те не са пожелали да излязат на светло?

Мълчанието на мъжа продължава малко по-дълго от очакваното, а след това избухва смях.

— Къде? — пита той и става. — Тук, в Люлео? По средата на нищото? Руснаците са. Няма кой друг да е.

— Но защо ще се задоволят само с един „Дракен“? — пита Аника, докато си събира нещата. — Защо не са гръмнали цялата база?

Капитан Петерсон поклаща глава с въздишка.

— Навярно за да ни покажат какво могат; да ни извадят от равновесие. На всички ни се ще да четем мислите, да проумеем логиката им. Защо изпращат полски търговци с предмети на изкуството по домовете на всичките ни офицери? За какъв дявол им бе да заклещват оная подводница, U 137, в скалите край Карлскруна? Съжалявам, но имам насрочена среща след броени минути.

Аника дръпва ципа на чантата и също става. Навлича палтото.

— Е, благодаря ви — казва тя. — Благодаря и за предложението да разгледам музея, но не знам дали ще имам време за това утре. Остават още някои неща за довършване, а следобед летя обратно.

— Опитайте да намерите време — съветва я офицерът за връзка, докато се ръкуват. — Густаф го поддържа в отлична форма.

Тя забива поглед в земята и промърморва нещо.

Абсолютно безполезно, мама му стара , мисли си Аника, докато кара към главното шосе. Не мога да се прибера в редакцията и да кажа, че цялото пътуване е било загуба на време.

Горчиво разочарована, тя натиска газта и колата поднася. Аника отпуска педала уплашена.

В същия миг дрънва мобилният: скрит номер. Знае, че е Спике още преди да чуе гласа му.

— Пипна ли вече атентаторите? — пита мазно той.

Аника натиска предпазливо спирачката, дава десен мигач и наглася по-удобно телефона до ухото си.

— Журналистът, с когото имах среща, е мъртъв. Прегазили го ден преди пристигането ми. Блъснат и зарязан на пътя.

— Глей ти! — реагира Спике. — Имаше нещо подобно от една агенция тази сутрин. Цитират някакъв регионален парцал. За него ли става дума?

Аника изчаква да отмине един камион с трупи, който кара фордчето й да се разтресе. Дланите и стисват волана.

— Може и за него да е. В редакцията му са научили вчера, така че би било малко странно да не го съобщят в собствения си вестник.

Внимателно излиза на главния път.

— Открили ли са шофьора?

— Поне аз не знам такова нещо — отвръща тя, а после чува гласа си да казва: — Днес мислех да се поразровя малко около смъртта му.

— Че защо? Сигурно е бил някои пиян шофьор.

— Може би, но колегата тъкмо е работил върху голям материал, а в петък е пуснал друг, които повдига доста сериозни въпроси. И за който вече знам, че е гола вода , довършва тя наум и прехапва устни.