Андреа Камиллери - Формата на водата

— Да, Джакомо ми обеща.

— Значи, съпругът ти е знаел?

— Почакай, не ме карай да се обърквам. Когато Джакомо ме научи какво трябва да разкажа, ако тези от застрахователната компания вземеха решение да ме разпитват, тоест, че съм била с него на Егрека, аз се притесних, че рано или късно, след като Силвио вече беше мъртъв, някой можеше да разбере за неговата къщичка, а вътре бяха моите дрехи, моята чанта и други мои вещи.

— Кой според теб би могъл да ги открие?

— Хъм, не знам, полицията, семейството му… Признах всичко на Джакомо, но измислих някаква лъжа и не му споделих нищо за баща му, накарах го да си мисли, че там съм ходила със Силвио. Вечерта ми каза, че един негов приятел се е погрижил и всичко е наред, така че ако някой отидеше във виличката, щял да намери само голи стени. И аз му повярвах. Какво ти е?

Монталбано беше изненадан от въпроса й.

— Как какво ми е?

— Непрекъснато се пипаш по тила.

— Ах, да. Боли ме. Изглежда, ми се схвана, докато се спускахме по Кането. Как е глезенът ти?

— Благодаря, по-добре.

Ингрид започна да се смее, сменяше непрекъснато настроенията си, както се случва при малките деца.

— Защо се смееш?

— Твоят тил, моят глезен… Изглеждаме като двама болници.

— Смяташ ли, че можеш да станеш?

— Ако зависеше от мен, бих останала тук чак до утре сутринта.

— Имаме още работа. Облечи се. Имаш ли сили да шофираш?

Плоската като риба камбала кола на Ингрид все още стоеше на паркинга пред бара в Маринела. Явно я бяха сметнали за твърде биеща на очи, за да я откраднат, тъй като такива като нея нямаше много в обращение в Монтелуза и провинцията.

— Вземи си колата и ме следвай — каза Монталбано. — Ще се върнем в Капо Масария.

— О, господи! Какво ще правим там? — намуси се Ингрид, защото нямаше никакво желание да го прави и комисарят много добре я разбираше.

— В твой интерес е.

Малко преди да угаси фаровете, Монталбано забеляза, че дворната врата на вилата беше отворена. Слезе и се приближи до колата на Ингрид:

— Почакай ме тук. Загаси светлините. Спомняш ли си дали заключихме вратата, преди да си тръгнем?

— Не си спомням добре, но ми се струва, че го направихме.

— Обърни колата колкото е възможно по-безшумно.

Жената изпълни и сега муцуната на автомобила й гледаше към междуградското шосе.

— Слушай ме добре. Аз слизам долу, а ти стой с наострени уши и ако ме чуеш, че викам, или забележиш, че нещо не ти вдъхва доверие, не се чуди много, ами пали колата и се връщай вкъщи.

— Мислиш ли, че вътре има някого?

— Не знам. Ти направи това, което ти казах.

Той взе от колата си дамската чанта, но и пистолета. Тръгна, като се опитваше да стъпва безшумно, и слезе по стълбите. Входната врата този път се отвори, без да заяжда и без да издава звуци. Премина през прага с пистолет в ръка. Холът по някакъв странен начин леко се осветяваше от отражението на морето. С ритник отвори вратата на банята, а след това и останалите, чувствайки се в комичната ситуация на някого от героите от американските телевизионни филми. В къщата нямаше никого, нито пък се виждаха следи на някого друг, който да е бил в нея. Не му беше трудно да убеди себе си, че е забравил отворена градинската врата. Открехна панорамния прозорец на хола и погледна надолу. Точно в тази точка върхът Капо Масария стърчеше над морето като носа на някой кораб и точно там долу трябваше да потопи чантата й. Натъпка я със сребърни прибори и един много тежък кристален пепелник, завъртя я над главата си и я изхвърли навън. Нямаше да им е лесно да я намерят. След това от гардероба в спалнята взе всичко, което принадлежеше на Ингрид, и излезе, но този път си направи труда да провери дали входната врата е добре заключена. Веднага щом се изкачи по стълбите, в очите го удари светлината от фаровете на Ингрид.

— Казах ти да ги държиш загасени. И защо си завъртяла колата?

— Ако бяха изникнали някакви проблеми, не можех да те оставя сам.

— Ето ти дрехите.

Тя ги взе и ги остави на мястото до себе си.

— А чантата?

— Хвърлих я в морето. Сега се връщай вкъщи. Вече нямат нищо в ръцете си, с което да те накиснат.

Ингрид слезе. Приближи се до Монталбано и го прегърна. Постоя известно време така, положила глава върху гърдите му. След това, без дори да го погледне, се качи на автомобила си, включи на скорост и потегли.

Точно в началото на моста над Кането се виждаше спряла кола, която почти задръстваше шосето, а някакъв мъж се беше подпрял с лакти върху тавана й, прикрил лицето си с ръце, и лекичко се поклащаше.