Андреа Камиллери - Формата на водата

— Господи, сега наистина започна да ме боли!

— Отивай оттатък и си свали панталоните, така ще мога да ти направя превръзка.

Ингрид се изправи със стон и се запъти към другата стая, куцукайки, като се опираше на мебелите или по стените.

Монталбано се обади в участъка. Фацио го осведоми, че бензинджията си беше спомнил всичко и разпознал перфектно мъжа зад волана, когото са искали да убият. Той беше Тури Гамбардела, един от хората на Куфаро, както се предполагаше.

— Галуцо — продължи Фацио — отиде в дома на Гамбардела, но жена му казала, че не го е виждала от два дена.

— Щях да спечеля баса с теб — каза комисарят.

— Значи, според вас аз съм такъв идиот, че да се хвана?

Чу водата в банята да шуми, Ингрид трябва да беше от категорията на тези жени, които, като видят душ, не могат да му устоят. Набра номера на Джедже на мобилния телефон.

— Сам ли си? Можеш ли да говориш?

— За сам — съм сам. За говоренето — зависи.

— Трябва да те питам само за едно име. Отнася се за информация, която няма да те изложи на опасност, ясно ли е? Искам обаче точен отговор.

— За името на кого?

Монталбано му описа човека и Джедже не се замисли да му даде не само името му, но за по-голяма тежест добави към него и прякора му.

Ингрид лежеше в леглото, обгърната в голям пешкир, който обаче едва я покриваше.

— Извини ме, но не мога да стоя на краката си.

Монталбано взе от висящото шкафче в банята тубичка с крем и бинт.

— Давай крака.

При раздвижването й изпод хавлията надзърнаха миниатюрните й гащички и едната й гърда, изглеждаща като нарисувана от ръката на разбиращ от жени художник, показа зърното си, което сякаш се оглеждаше наоколо, изпълнено с любопитство към непознатата обстановка. И този път Монталбано разбра, че Ингрид няма никакво желание да го прелъстява, и той й беше задължен за това.

— Ще видиш, че след малко ще се почувстваш по-добре — каза той, след като намаза с крем глезена й и го пристегна силно с бинта.

През цялото време Ингрид не отдели погледа си от него.

— Имаш ли уиски? Донеси ми половин чаша без лед.

Държаха се един с друг все едно цял живот са се познавали. След като й подаде чашата, Монталбано взе един стол и седна до леглото.

— Знаеш ли какво, комисарю? — попита го Ингрид, като го погледна със зелените си очи, които сияеха. — Ти си първият истински мъж, когото срещам от пет години насам по тези места.

— По-добър дори от Лупарело?

— Да.

— Благодаря. Сега те моля да изслушаш въпросите ми.

— Давай.

Монталбано тъкмо се гласеше да отвори уста, когато чу звънеца на входната врата. Не очакваше никого и с недоумение отиде да отвори. На прага стоеше Анна в цивилни дрехи и му се усмихваше.

— Изненада!

Избута го и влезе в дома му.

— Благодаря ти за ентусиазма! Къде беше цяла вечер? От участъка ми казаха, че си тук, и аз дойдох, но навсякъде беше тъмно, звънях ти по телефона поне пет пъти, но пак нищо, най-накрая прозорците светнаха…

Погледна внимателно Монталбано, който не беше казал нито дума.

— Какво ти е? Да не си онемял? Слушай тогава… — Спря се, защото от вратата на спалнята, която беше оставена отворена, беше видяла Ингрид, полугола и с чаша в ръка. Първо пребледня, след това яростно се изчерви. — Извинете ме — промърмори и на бегом се втурна навън.

— Тичай след нея! — извика му Ингрид. — Обясни й всичко! Аз си тръгвам.

Монталбано разярено изрита входната врата, от което чак стената започна да вибрира, докато слушаше как колата на Анна рязко потегля със същия гняв, с който той затвори вратата.

— По дяволите, не съм задължен да й обяснявам нищо!

— Да си вървя ли?

Ингрид се беше изправила в средата на леглото, а гърдите й победоносно стърчаха извън хавлията.

— Не, но се покрий.

— Извини ме.

Монталбано си свали сакото и ризата. За няколко секунди задържа главата си под чешмата в банята и се върна да седне до леглото.

— Искам да разбера с подробности историята с огърлицата.

— И така, миналия понеделник Джакомо, съпругът ми, беше събуден от някакво обаждане, което не разбрах какво е, защото много ми се спеше. Облече се набързо и излезе. Върна се след два часа и ме попита какво е станало с огърлицата, тъй като от известно време не я бил виждал вкъщи. Не можех да му отговоря, че е в чантата, която е в къщата на Силвио, да не говорим, че ако беше поискал да я види, не знам какво щях да му обяснявам. Тогава му рекох, че почти половин година е минала, откакто съм я загубила, но не съм му казала по-рано, защото съм се страхувала да не се ядоса. Тази огърлица струваше цял чувал с пари, отгоре на всичкото ми я беше подарил в Швеция. След това Джакомо ме накара да се подпиша най-отдолу на един бял лист, като ми каза, че трябва за застраховката.