Андреа Камиллери - Формата на водата

Запали самонадеяно лампата, но като видя мебелите, видеокасетите и перфектно подредената стая, не успя да прикрие изненадата си и една бръчка проряза челото й.

— Бяха ми казали… — успя да се удържи и млъкна, повдигна рамене, погледна Монталбано, очаквайки той да направи нещо.

— В спалнята — каза комисарят.

Ингрид отвори уста, беше на път да каже някаква нецензурна фраза, но смелостта я напусна, обърна му гръб и, куцукайки, се отправи към другата стая, запали лампата, този път без да демонстрира никаква изненада, защото вече очакваше всичко да е подредено. Седна на ръба на леглото. Монталбано отвори лявото крило на гардероба.

— Знаеш ли на кого са тези дрехи?

— Мисля си, че са на Силвио, инженер Лупарело.

След това комисарят отвори централното крило.

— Тези перуки твои ли са?

— Никога не съм носила перука.

Когато обаче отвори дясното крило, Ингрид затвори очи.

— Виж, с това поведение няма да разрешиш нищо. Твои ли са?

— Да. Но…

— … но не би трябвало повече да са тук — завърши вместо нея Монталбано.

Ингрид се сепна.

— Откъде знаеш? Кой ти каза?

— Никой не ми е казал, сам разбрах. Забрави ли, че съм полицай? И чантата ти ли е била в гардероба?

Ингрид кимна с глава в знак на потвърждение.

— А огърлицата, за която каза, че си я загубила, къде беше?

— Вътре в чантата. Веднъж трябваше да си я сложа, след това дойдох тук и я оставих. — Направи пауза и дълго се взира в очите на комисаря. — Какво означава всичко това?

— Да се върнем оттатък.

Ингрид взе една чаша от бюфета, напълни я до половината с чисто уиски и я изпи на екс, след това пак я напълни.

— Ти искаш ли?

Монталбано отказа. Той седеше на дивана и гледаше морето. Светлината беше твърде слаба, за да му позволи да го съзре дори и смътно оттатък панорамния прозорец. Ингрид дойде и се настани до него.

— Била съм тук да се любувам на морето и в по-добри ситуации. — Смъкна се малко на дивана и подпря главата си на рамото на комисаря, който не се помръдна, защото веднага разбра, че жестът й не е опит за прелъстяване.

— Ингрид, ти спомняш ли си онова, което ти казах в колата? Че разговорът ни е неофициален?

— Да.

— Честно ми отговори, дрехите в гардероба ти ли си ги донесла, или са сложени от някой друг?

— Аз ги донесох. Можеше да ми потрябват.

— Била си любовница на Лупарело?

— Не.

— Как не? Тук ми се струва, че си като у дома си.

— С Лупарело съм спала само веднъж — шест месеца след като дойдох в Монтелуза. След което никога повече. Доведе ме тук. Но така се случи, че станахме приятели, истински приятели, както никога дотогава, дори в моята страна не ми се е случвало такова нещо с мъж. С него можех да си споделям всичко, ама всичко, а ако ми се случеше някоя неприятност, той ми помагаше да я преодолея, без да ми задава въпроси.

— Искаш да ме накараш да ти повярвам, че в онзи един-единствен път, когато си била тук с Лупарело, си носела със себе си рокли, дънки, гащички, чанта и огърлица?

Ингрид, раздразнена, се отдръпна от него.

— В нищо не искам да те карам да вярваш. Само ти разказвах. След известно време попитах Силвио дали може от време на време да използвам тази къща, и той ми каза „да“. Помоли ме само за едно нещо — да бъда много дискретна и никога да не казвам на кого принадлежи.

— Ако ти се е налагало да дойдеш, как разбираше, че теренът е свободен и е на твое разположение?

— Бяхме се договорили за определен брой телефонни позвънявания, които ни служеха като код. Винаги съм държала на думата си пред Силвио. Тук съм водила все един и същ мъж. — Изпи голяма глътка, изглеждаше сякаш се е сгушила в раменете си. — Мъж, който от две години се опитва насила да стане част от живота ми. Защото след това аз не го исках повече.

— Кога след това?

— След първия път. Ситуацията с него ме плашеше. Но той беше… е като сляп, как се казва това, аха, обсебен е от мен. Но само физически. Всеки ден иска да се виждаме. Но като го доведа тук, ми се нахвърля, става агресивен, къса ми дрехите. Ето защо в гардероба имам дрехи, за смяна.

— Този мъж знае ли на кого е тази къща?

— Никога не съм му казвала и между другото той никога не ме е питал. Виж, той не е ревнив, само ме желае, никога не би се уморил да ме обладава, във всеки един момент е готов да го прави.

— Разбирам. А Лупарело на свой ред знаеше ли кого водиш тук?

— Същото важи и за него. Не ме е питал и аз не съм му казвала.

Ингрид се изправи.

— Не може ли да отидем да говорим другаде? Сега това място ме потиска. Женен ли си?