Андреа Камиллери - Формата на водата

В полицейския участък свари Джермана и Галуцо развълнувани.

— Къде е сержантът?

— Фацио е с другите колеги на бензиностанцията, тази в посока Маринела, защото е имало престрелка.

— Веднага отивам натам. Изпратили ли са нещо за мен?

— Да, един пакет от името на господин Якомуци.

Отвори го и видя бижуто, след това го пакетира отново.

— Джермана, ти идваш с мен, тръгваме към бензиностанцията. Ще ме оставиш там, а ти ще продължиш към Монтелуза с моята кола. По пътя ще ти кажа какво трябва да направиш.

Влезе в кабинета си и се обади на адвокат Рицо, за да му каже, че бижуто е на път, като добави, че той трябва да предаде на полицая, който му го донесе, и чека за десетте милиона.

Докато пътуваха към мястото на престрелката, комисарят обясни на Джермана, че не трябва да оставя пакета на Рицо, преди да е прибрал в джоба си чека, а същия този чек трябва да го занесе, давайки му междувременно адреса, на Саро Монтаперто, като го посъветва да го осребри веднага щом банката отвори в осем часа на другата сутрин.

Не знаеше защо и това безкрайно го дразнеше, но чувстваше, че историята с Лупарело бързо се приближаваше към своя край.

— След това да се върна ли да ви взема от бензиностанцията?

— Не, отивай в участъка. Аз ще си дойда със служебната кола.

Полицейската кола и един частен автомобил бяха препречили входовете на бензиностанцията. Със слизането си, докато Джермана продължаваше по пътя за Монтелуза, комисарят усети острата миризма на бензин.

— Внимавайте къде стъпвате! — извика му Фацио.

Беше се образувало цяло блато от изтеклия бензин и Монталбано почувства, че от изпаренията започна да му се гади и леко да се замайва. На бензиностанцията беше спряла някаква кола с номер от Палермо и счупено предно стъкло.

— Има един ранен, този, който е бил на волана — каза сержантът. — Линейката го откара.

— Тежко ли е състоянието му?

— Не, дреболия. Но доста се е уплашил.

— Какво точно се е случило?

— Ако искате, вие самият поговорете с бензинджията…

На въпросите на комисаря мъжът отговори с глас в толкова висок регистър, че подейства на Монталбано като скърцането на нокът по стъкло. Събитията се бяха развили приблизително така: спряла някаква кола, единственият човек в нея поискал бензинджията да му напълни резервоара догоре, оня сложил човката на помпата в дупката на резервоара и я оставил да работи, нагласена да пълни автоматично, без да се налага той да й натиска ръчката, защото междувременно пристигнала и друга кола, чийто водач го помолил да му налее за трийсет хиляди лири и да му провери маслото. Докато бензинджията обслужвал втория клиент, от някакво моторно превозно средство на шосето бил изстрелян един автоматичен откос, след това то увеличило скоростта си и изчезнало в движението. Мъжът, който бил в първия автомобил, потеглил веднага да го преследва, а помпата се изхлузила и продължила да разлива бензина по земята. Водачът на втората кола крещял като луд, защото бил ранен в едната ръка, която само леко била одраскана от куршума. След първоначалната паника и давайки си сметка, че опасността е отминала, бензинджията се притекъл на помощ на пострадалия, като междувременно бензинът продължавал да се излива от помпата по земята.

— Видя ли лицето на човека от първата кола, който се е впуснал в преследването?

— Не, господине.

— Сигурен ли си?

— Да, толкова, колкото е истински Бог за мен.

В това време бяха дошли и пожарникарите, повикани от Фацио.

— Да направим така — каза Монталбано на сержанта, — веднага щом хората от пожарната приключат, вземи бензинджията, на когото изобщо му нямам вяра, и го доведи в полицейския участък. Притисни го по време на разпита, защото той знае много добре кой е мъжът, когото са искали да застрелят.

— И аз така мисля.

— На какво да се обзаложим, че е от бандата на Куфаро? Струва ми се, че този месец е ред на някого от тях.

— Ех, искате да извадите парите от джоба ми! — каза, смеейки се, сержантът. — Ясно е, че вие ще спечелите облога.

— Довиждане.

— Къде отивате? Да ви закарам ли със служебната кола?

— Отивам си вкъщи, за да се преоблека. Оттук пеша съм за около двайсетина минути. Малко чист въздух ще ми дойде добре — каза комисарят и тръгна, защото не му се искаше да се представи пред Ингрид Шострьом облечен като конте.

Веднага щом излезе изпод душа, се разположи пред телевизора, а капките все още се стичаха по голото му тяло. Картините, които излъчваха, бяха от погребението на Лупарело, което беше сутринта, и операторът си беше дал сметка, че единствените хора, които бяха в състояние да придадат някаква драматичност на церемонията, иначе тя щеше да е твърде сходна с една от многото скучни официални прояви, бяха тези, които съставяха триото вдовица, син Стефано и племенник Джорджо. Госпожата от време на време несъзнателно получаваше нервен тик с главата си, като започваше да я накланя назад, все едно многократно казваше „не“. Това „не“ коментаторът с нисък и съкрушен глас тълкуваше като явен жест на човешко същество, което извън всякаква логика отричаше конкретността на смъртта. Но докато операторът я фокусираше, за да извади на преден план погледа й, Монталбано намери потвърждение на онова, което вдовицата вече му беше признала: в очите й имаше само презрение и досада. До нея седеше синът й, „вцепенен от мъка“, казваше говорителят и го определяше като скован само защото младият инженер демонстрираше умереност, която граничеше с безразличие. Джорджо обаче се олюляваше като дърво под напора на силен вятър, потръпваше пребледнял, а в ръцете си държеше подгизнала от сълзи кърпичка, която непрестанно мачкаше.