Андреа Камиллери - Формата на водата

— Не — отговори Монталбано изненадан.

— Да идем у вас — усмихна му се тя, но не беше никак весела. — Казах ли ти, че така ще свърши?

Никой от двамата нямаше желание да говори, прекараха в мълчание около четвърт час. Комисарят обаче за пореден път отстъпи пред натурата си на ченге. И затова щом стигнаха в началото на моста, който надвисваше над Кането, отби колата, спря, слезе и каза на Ингрид да направи същото. От височината на моста показа на жената сухото корито на реката, което смътно се забелязваше под лунната светлина.

— Виж — каза й той, — коритото на тази река отвежда право към плажа. Много е наклонено и е пълно с камъни и скали. Ти би ли могла да го изминеш с кола?

Ингрид разгледа трасето или поне първата отсечка от него — тази, която успяваше да види, всъщност не, да гадае за нея.

— Не мога да ти кажа. Ако беше през деня, щеше да е различно. Във всеки случай мога да опитам, ако искаш — погледна комисаря, смеейки се с полуотворени очи. — Добре си се информирал за мен, нали? Хайде, какво трябва да направя?

— Направи това, за което те попитах — каза й Монталбано.

— Добре. Ти ме чакай тук — качи се в колата и потегли.

Бяха достатъчни само няколко секунди, за да се изгубят от погледа на Монталбано светлините на фаровете.

— Сега я вапцахме! Изигра ме — примири се комисарят, но докато се подготвяше за дългото ходене пеш към Вигата, я чу да се връща, защото моторът на колата му ревеше здраво.

— Може би ще успея. Имаш ли фенерче?

— В жабката е.

Жената коленичи, освети под автомобила и се изправи.

— Имаш ли носна кърпа?

Монталбано й я подаде. С нея Ингрид овърза здраво глезена, който я болеше.

— Качвай се.

На заден ход стигна до началото на някакъв черен път, който се отделяше от междуградското шосе и отвеждаше под моста.

— Ще се опитам, комисарю, но имай предвид, че единият ми крак е извън строя. Сложи си колана. Трябва ли да карам бързо?

— Да, но важното е да стигнем живи и здрави на плажа.

Ингрид включи на скорост и потегли с мръсна газ. След десетте минути непрекъснато и жестоко друсане в един момент Монталбано вече имаше усещането, че главата му страстно иска да се отдели от останалата част на тялото и да излети през прозорчето. Ингрид обаче беше спокойна, решителна и караше с леко изплезен език, а на комисаря му се прииска да й каже да не го държи така, защото може неволно да си го отхапе. Когато стигнаха на плажа, Ингрид го попита:

— Взех ли си изпита? — беше превъзбудена и доволна, а в тъмното очите й блестяха.

— Да.

— Хайде да го направим отново, но този път нагоре.

— Ти си луда! Това е достатъчно.

Тя добре се изрази, като го нарече изпит. Само че този изпит нищо нямаше да разреши. Ингрид беше в състояние спокойно да изминава този път и това беше само в неин ущърб, но когато комисарят поиска от нея да го направи, тя не прояви никаква нервност, а само се изненада, което беше в нейна полза. А фактът, че не счупи нищо по колата, как можеше да се тълкува? Като позитивен или негативен?

— Какво правим сега? Ще го повторим ли? Хайде, това беше единственият момент тази вечер, в който се забавлявах.

— Не, казах не.

— Тогава карай ти, защото на мен ми е зле.

Комисарят подкара автомобила покрай морския бряг и това беше потвърждение, че всичко му беше наред и по него няма нищо счупено.

— Наистина си много способна.

— Виж — каза му Ингрид, която беше станала сериозна и му говореше с професионален тон, — всеки може да слезе по тази отсечка. Умението се състои в това накрая колата да е в същото перфектно състояние, в което е потеглила. Защото след това може да се озовеш на някой асфалтиран път, а не на плаж като този, и все с тази кола трябва да наваксаш загубеното време, карайки с висока скорост. Не се изразих добре.

— Много добре се изрази. Например, който след спускането дойде на плажа с потрошени амортисьори, е некадърник.

Бяха стигнали до Егрека и Монталбано отби вдясно.

— Виждаш ли онзи голям храст? Там е намерен Лупарело.

Ингрид не каза нищо, не прояви дори минимално любопитство. Извървяха черния път, тази вечер имаше съвсем слабо раздвижване, и под стената на старата фабрика комисарят продължи:

— Тук жената, която е била с Лупарело, е загубила огърлицата си и е хвърлила чантата оттатък зида.

— Моята чанта?

— Да.

— Не съм аз — промърмори Ингрид — и се заклевам, че от тази история нищо не мога да разбера.

Когато стигнаха до дома на Монталбано, Ингрид не можа да слезе сама от колата. Наложи се комисарят да я хване през кръста, докато тя се опираше на рамото му. Веднага щом влязоха вътре, жената се строполи на първия стол, който й се изпречи пред очите.