Андреа Камиллери - Формата на водата

— Случило ли се е нещо? — попита Монталбано, спирайки.

Човекът се обърна, лицето му беше цялото в кръв, която шуртеше точно от средата на челото му.

— Един рогоносец — отговори му той.

— Не ви разбрах, обяснете ми по-добре — слезе от колата си Монталбано и се приближи до него.

— Карах си яваш-яваш и един кучи син започна да ме изпреварва, като на моменти имах чувството, че ще ме изхвърли от пътя. Тогава се вбесих, започнах да го гоня, да му свиркам и да го заслепявам. Изведнъж обаче онзи спря напряко на пътя. Слезе, държеше нещо в ръката си, което не разбрах какво е, и се изплаших при мисълта, че може да е оръжие. Тръгна към мен, прозорчето ми беше свалено и без да каже нищо, ме изпраска с всичка сила с онова нещо, което впоследствие разбрах, че е бил френски ключ.

— Имате ли нужда от помощ?

— Не, кръвта започна да спира.

— Искате ли да пуснете жалба?

— Не ме карайте да се смея, защото главата ме боли.

— Желаете ли да ви придружа до болницата?

— Ако обичате, гледайте си вашата работа.

Не си спомняше от колко нощи не беше спал като хората. А сега и тази отвратителна болка в тила, която не му даваше мира, продължаваше да я усеща независимо дали беше легнал по корем, или по гръб, нямаше никаква разлика — приглушена, пулсираща и постоянна, което беше още по-лошо. Запали лампата. Беше четири часът. Върху нощното му шкафче все още стояха тубичката и бинтът, които му послужиха за Ингрид. Взе ги и пред огледалото в банята си намаза тила с малко крем, може би щеше да облекчи болката му, а след това с бинта си направи превръзка на врата и я фиксира с лейкопласт. Вероятно се беше бинтовал твърде стегнато, защото с мъка успяваше да завърти главата си. Погледна се в огледалото. И точно тогава заслепяващото озарение, което го обзе, избухна в мозъка му и затъмни дори светлината в банята, стори му се, че се е превърнал в герой от комиксите, чиито очи имаха способността да излъчват рентгенови лъчи, с които дори успяваха да видят предметите отвътре.

В гимназията имаше един стар свещеник, преподавател по религия:

— Истината е светлина — беше казал един ден.

Монталбано беше като шило в торба и много слаб ученик, затова винаги седеше на последния чин:

— Това означава, че ако в семейството всички казват истината, ще намалят сметката си за ток.

Това беше неговият коментар, изказан на висок глас, заради който го изгониха от час.

Днес, трийсет и няколко години оттогава, помоли наум за извинение стария свещеник.

— Ама че помръкнал вид имате днес! — възкликна Фацио веднага щом го видя да идва в полицейския участък. — Зле ли се чувствате?

— Не ме питай — беше отговорът на Монталбано. — Има ли новини за Гамбардела? Намерихте ли го?

— Не. Изчезна. Аз си мисля, че ще го намерим някъде из полето, изяден от кучетата.

Имаше обаче нещо в тембъра на сержанта, което не му звучеше убедително, защото го познаваше от много години.

— Какво има?

— Гало отиде в „Бърза помощ“, навехнал си е ръката, нищо сериозно.

— Как е станало?

— Със служебната кола.

— Бързо ли е карал? Ударил ли се е?

— Да.

— С ченгел ли трябва да ти изваждам думите от устата?

— Хъм, изпратих го по спешност до градския пазар, защото станала някаква свада, той потеглил с висока скорост, знаете го какъв е, автомобилът поднесъл и се ударил в един стълб. Изтеглиха колата на нашия паркинг в Монтелуза и ни дадоха друга.

— Кажи ми истината, Фацио, бяха ли ни нарязали пак гумите?

— Да.

— Гало обаче, преди да тръгне, не ги е погледнал, както сто пъти му бях казал да прави! Защо не искате да разберете, че рязането на гуми е национален спорт в това отвратително градче? Кажи му днес да не идва в участъка и да не ми се мярка пред очите, че видя ли го, ще му скъсам задника.

Тресна вратата на кабинета си, защото наистина се беше ядосал. Започна да ровичка в една алуминиева кутия, в която държеше всичко — от марки до паднали копчета, намери ключа от старата фабрика и излезе, без да каже довиждане.

Седнал върху прогнилата греда, до която беше намерил чантата на Ингрид, разглеждаше предмета, който миналия път му се стори доста неопределен, нещо като съединително коляно за тръби, но сега много ясно успя да различи, че е ортопедична яка, беше като нова, макар и да се виждаше, че е била използвана. От самовнушение тилът отново го заболя. Изправи се, взе яката, излезе от старата фабрика и се върна в полицейския участък.