Андреа Камиллери - Формата на водата

— Комисарю? Стефано Лупарело съм.

— Кажете, инженере.

— Онзи ден предупредих братовчед ми Джорджо, че искате да го видите тази сутрин в десет часа. Но точно преди десет минути се обади леля ми, неговата майка. Не мисля, че Джорджо ще може да дойде на срещата, каквито бяха намеренията му.

— Какво се е случило?

— Не знам с точност, но, изглежда, цяла нощ е бил навън, така ми каза леля. Върнал се е преди малко, към девет, в окаяно състояние.

— Извинете, инженере, но ми се струва, че майка ви ми каза, че той спи във вашата къща.

— Вярно е, но до смъртта на баща ми, след това се премести в дома си. Без татко при нас той се чувстваше неловко. Между другото, леля е повикала доктора, който му е сложил инжекция с приспивателно. Сега спи дълбоко. Знаете ли, много ми е мъчно за него. Може би той беше прекадено привързан към баща ми.

— Това го разбрах. Ако се видите с братовчед си, кажете му, че наистина трябва да поговоря с него. Нека да не бърза, не е толкова важно, когато може.

— Непременно. А, майка ми, която е близо до мен, ми казва да ви поздравя.

— Подобно. Кажете й, че аз… Вашата майка е изключителна жена, инженере. Кажете й, че аз много я уважавам.

— Ще й предам, благодаря ви.

Още час Монталбано прекара в подписването на документи и попълването на други. Касаеше се за колкото сложни, толкова и ненужни въпросници за министерството. Галуцо, който беше твърде неспокоен, не само че не почука, но така отвори вратата, че тя се удари в стената.

— Какво, по дяволите, става? Какво има?

— Току-що го разбрах от един колега от Монтелуза. Убили са адвокат Рицо. Застрелян е. Намерен е близо до своя автомобил в квартал „Свети Джузипуцо“. Ако желаете, ще се информирам още по-добре.

— Остави, отивам аз.

Монталбано погледна часовника си — беше единайсет часа, и забързано излезе.

В къщата на Саро не отговаряше никой. Комисарят почука на съседната врата. Отвори му някаква старица с войнствено изражение.

— Какво има? Що за маниери, защо ме безпокоите?

— Простете ми, госпожо, търсех господин и госпожа Монтаперто.

— Господин и госпожа Монтаперто? Ама какви господа са тия? Тия са само едни невъзпитани боклукчии!

Изглежда, между двете семейства не царяха добри отношения.

— Вие кой сте?

— Аз съм комисар по обществената сигурност.

Лицето на жената засия и тя заподвиква с доволни нотки в гласа:

— Туридру, Туридру! Ела тук на бегом!

— Какво е станало? — попита с появяването си един много мършав старец.

— Този господин е комисар! Виждаш ли, че имах право!? Виждаш ли, че полицаите са дошли да ги търсят? Видя ли, че тия са лоши хора? Видя ли, че са избягали, за да не ги тикнат в затвора?

— Кога избягаха, госпожо?

— Преди по-малко от половин час. Заедно с детето. Ако се затичаш след тях, може и да ги настигнеш по улицата.

— Благодаря, госпожо. Ще бягам, за да ги настигна.

Саро, съпругата му и детенцето им бяха успели да тръгнат.

По пътя за Монтелуза два пъти го спираха. Първо патрул на войниците от алпийската част на италианската армия, а след това друг на карабинерите. Но най-зле беше на улицата, която водеше към „Свети Джузипуцо“, защото докато минаваше през прегражденията и проверките, загуби четирийсет и пет минути; всичко това, за да пропътува по-малко от пет километра. На местопрестъплението вече бяха началникът на полицията, полковникът на карабинерите и цялото полицейско управление на Монтелуза в пълен състав. Дори Анна беше там, която се направи, че не го вижда. Якомуци се озърташе наоколо в търсене на човек, на когото да разкаже всичко от игла до конец. Веднага щом забеляза Монталбано, се затича насреща му.

— Безмилостна екзекуция, изцяло по правилата.

— Колко са били?

— Само един, поне този, който е стрелял, е бил само един. Горкият адвокат е взел някакви документи от кантората си и е излязъл оттам към шест и половина тази сутрин, после се е насочил към Табита, защото е имал среща с някакъв клиент. Сигурно е, че от кантората е потеглил сам, но по пътя е качил в колата си някого, когото е познавал.

— Може да се отнася и за някого, който го е помолил да го закара донякъде.

Якомуци избухна в такъв силен и непринуден смях, че хората се обърнаха да го погледнат.

— А ти как го виждаш Рицо — с всичките длъжности, които е заемал, да качи спокойно в колата си някакъв непознат? След като се е плашел и от сянката си! Ти дори по-добре и от мен го знаеш, че зад гърба на Лупарело е стоял Рицо. Не, не, със сигурност е бил някой, когото той добре е познавал, някой мафиот.