Джеймс Чейз - Удар за милиони

— Може би — отвърна той. — И все пак мисля, че ще мога да го държа. Хайде, ще отворите ли вратата?

Тя вкара ключа в бравата, отключи и отвори.

— Спомняте ли си предишния път? — той огледа неосветената стая. — Вземете го! — бутна в ръката й томпсъна. — Когато се събудих, бяхте оставили револвера до главата ми. Никога няма да го забравя. Вие сте единственият човек на този свят, на когото мога да се доверя — дотътри се и падна на леглото като покосен. — Често мисля за вас и за всичко, което направихте за мен. Никога няма да забравя думите ви, че човещината не се купува. Мисля, че сте права. Вие сте човечна и благородна.

Тя стискаше пребледняла насочения към пода автомат.

— Пол Хейтър беше мой баща! — заяви със студен глас.

Бърд разтърка с ръка лицето си.

— Какво казахте?

— Казах, че Пол Хейтър беше мой баща!

Той погледна първо нея, после автомата.

— Ако не бях ви дал автомата, щяхте ли да ми кажете това?

— Не — поклати глава тя.

— Но той едва ли означава нещо за вас. Не сте го виждали повече от петнайсет години. Трябва да сте били най-много на пет, когато са го вкарали в затвора.

— Майка ми е говорила за него — спокойно, с мирен тон каза тя. — Разказваше ми как са го мъчили. Единственото, което го караше да живее, беше надеждата, че ще го чакам да излезе от затвора.

— Единственото нещо, което го е крепяло, за да живее — отвърна Бърд, — е било онова съкровище, за него е живял.

— Не, макар че всички мислят така — тя пристъпи по-близо до леглото и впери поглед в Бърд. — Когато го арестуваха, майка ми взе колекцията от бижута. Никой не знаеше, че е женен. За нея не беше трудно да напусне страната. Корабът, с който пътуваше, потъна. Само тя и още пет души се спасиха. Бижутата отидоха на дъното на океана заедно с кораба. Баща ми продължи да излежава присъдата си повече от петнайсет години, а майка ми беше свободна. Никога не му казах, че избяга с друг. А после се намерихте вие да дойдете и да го убиете, когато вече идваше краят на мъките му.

— Ако знаех, никога не бих го направил. Бих искал да ми повярвате. Все още съм ви много задължен. Ако знаех всичко това, можех някак си да ви се отплатя.

— Има ли смисъл? Вече е късно за разкаяние. Вие сте го направили и той е мъртъв. Аз не обвинявам вас, а себе си.

Гледаше отчаяно, когато тя излезе от стаята, без да го погледне. За пръв път в живота си почувства страх.

В стаята влязоха Олин и още двама полицаи с револвери в ръка. След тях влезе и Далас.

Бърд лежеше по гръб със затворени очи. Дишаше много тежко. Едри капки пот се стичаха по посивялото му лице и мокреха възглавницата.

— Нека някой извика онзи лекар горе — гласът на Олин звучеше дрезгаво. — И му кажете да побърза.

Далас хвана Бърд за рамото и го раздруса.

— Хей, ти! Събуди се!

— Каза ли ти Хейтър къде е плячката? — попита го, когато Бърд едва отвори очи. — Хайде, казвай! Сега вече за теб нищо няма значение.

— Забравих да го питам — едва отрони със слаб глас Бърд. — Кофти работа, нали, гадни ченгета — погледът му премина от Далас към Олин.

— Скрих се в тази стая след убийството на ония двамата в дрогерията — Бърд с голяма мъка произнасяше думите. — Заплаших я, че Рико ще я убие, ако не ми помогне. Тя не искаше. Чувате ли? Принудих я. Няма да използвате това като доказателство срещу нея, нали?

— Аха, значи омекваш, така ли? — беснееше насреща му Олин. — Знаеш много добре, както и аз, че тя те е укривала, а това е съучастие в убийство.

— Не… тя вярваше, че Рико ще я унищожи, ако не ми помогне… — Бърд се мъчеше да седне в леглото, но все не успяваше.

— Престани да лъжеш! — крещеше Олин. — Защо я защитаваш? Тя ти взе автомата. Ако не беше тя, ние нямаше да те намерим… А сега признай всичко! Тя те укриваше доброволно, нали?

Бърд се загледа в Далас.

— Помогнете й — едва дишаше той. — Тя е добро момиче… Аз я принудих да постъпи така… Запишете това… аз ще подпиша.

Бърд се отпусна изтощен на възглавницата. Главата му клюмна и той затвори очи.

— Мога ли да кажа на твоя човек да я пусне? — попита Далас.

— Естествено, при тия самопризнания — после Олин махна нетърпеливо с ръка. — Прави каквото знаеш.

Далас се втурна надолу по стълбището.

Анита чакаше в преддверието с един от полицаите. Далас профуча край тях и влезе в телефонната кабина близо до входа на сградата. Обади се на Първис и му докладва всичко, което се беше случило.

— По всичко изглежда, че сме пред фалит — завърши той. — Със смъртта на Хейтър изчезна и последният ни шанс да намерим бижутата.