Джеймс Чейз - Удар за милиони

Олин стъпка гневно цигарата си и кресна:

— Я ми се махай от главата! Писна ми от тебе!

— Без оръжие би могъл да го хванеш жив — продължаваше да говори Далас. — Пусни ме да се кача горе и да му взема автомата. Ще му кажа, че ме изпраща мис Джексън. Може пък да ме послуша…

— Аз ще му отнема оръжието — спокойно се намеси в препирнята им Анита. — По мен няма да стреля. А след това вие ще можете да се качите и да го отведете.

Бърд лежеше на една страна, опрял гръб върху стената, и подпираше с ръка отпусната си глава. Изведнъж трепна стреснато, размътеният му мозък се пробуди и той изплува от мрака на поредния припадък. Напоследък все по-често губеше съзнание, но сега далечният вой на полицейската сирена го извади от вцепенението му. Повдигна глава и се ослуша. Воят изпълваше стълбището и се изкачваше нагоре като предизвестие. Бърд знаеше, че след този вой идва смъртта. С голямо усилие успя да седне. Протегна дясната си ръка и примъкна томпсъна. Опря приклада на гърдите си, а цевта насочи към стълбището.

Погледна през рамо в малкото коридорче. Бледа лунна светлина едва се процеждаше през мръсната капандура. Ако останеше в коридора, можеха да го нападнат от две страни, през покрива и по стълбите. Бавно се довлече до вратата на Анита. Протегна ръка и натисна бравата, но беше заключено и той се отпусна изтощен. Притъмня му и въпреки огромните усилия почувства, че отново потъва в дълбокия безпаметен мрак…

И пак старият вой на сирена го пробуди от безсъзнанието. С нови сили се хвана за бравата и бавно се издърпа нагоре, докато се изправи на крака. Облегна се с гръб на вратата. От това положение вече можеше да наблюдава и капандурата, и стълбището. Държеше автомата под мишница, опрял приклада на вратата, с пръст върху спусъка.

Мина много време, преди да чуе шум от стъпки по стъпалата. Насочи дулото и зачака.

Изведнъж я видя. Изкачваше се по стълбището с ръка върху дървените перила. На главата си имаше шал на червени и бели квадрати, а мантото й беше потъмняло от дъжда. Гледаше го с големите си, замъглени от страх очи, а лицето й беше бледо като платно.

— Здравейте! — поздрави я с дрезгав колеблив глас. — Връщате ли се вече?

Тя не му отговори. Видя как погледът й премина от лицето му към автомата. Едва сега осъзна, че беше насочен към нея, и бързо свали цевта.

— Какво правите тук? — попита го тя, без да помръдне.

— Ръката ми е зле. Болен съм — отвърна. И се учуди как само присъствието й му вля нови сили за живот. Само я беше видял, а сякаш страшната треска, която го измъчваше, бе отслабнала.

— Има ли отвън ченгета?

— Нещастен случай — каза тя. — Някакъв човек е умрял.

— Не търсят ли мен?

— Заради нещастния случай ли? — тя започна бавно и уморено да се качва по стъпалата. — Искате ли да прегледам ръката ви?

— Срокът за преглед мина отдавна — опита се да се засмее той.

— Може би все пак ще мога да ви помогна с нещо — беше приближила на крачка от него и отново се загледа в автомата.

— Опитах се да вляза, но вратата ви е заключена.

— Винаги заключвам. Искате ли да ви сложа в леглото?

— Може би ще е по-добре да не влизаме. Не искам да ви навлека неприятности. Мога да си умра и тук — затвори за момент очи. — Сигурна ли сте, че полицията не ме търси?

— Станал е някакъв нещастен случай. Намерили са мъртъв човек в една кола.

— Мъртъв човек? Сигурна ли сте, че е мъртъв?

— Да.

— Но това е Хейтър — каза той. — Едва сега се сещам. Значи е мъртъв?

Тя не отговори нищо.

— Ами да, така е — продължи той, ровейки се мъчително в изминалите дни. — Съвсем бях забравил за него. Вързахме го и го скрихме под одеялото, а после ръката ми тръгна зле и забравих за всичко останало… Всичко забравих, но не и вас. Изминах с колата петстотин мили, за да ви видя отново…

Тя все още мълчеше.

— Ама и Хейтър е бил опасен тип — говореше той сякаш на себе си. — Няма да повярвате, като го видите. Скрил е някъде накити на стойност четири милиона. Можете ли да си го представите? Сега е мъртъв и никой никога няма да научи къде са.

— Вие сте го убил — каза едва сега тя с леден глас.

— Не, не съм. Ако е мъртъв, то е, защото му е дошло времето. Забравих го и това е всичко. Не може да се нарече убийство — сложи ръка върху дръжката на вратата. — Ще отворите ли?

— Ще отключа — отвърна тя и се приближи съвсем до него. Докосна автомата и попита: — Да взема ли това? На вас не ви трябва.

Пръстите му се стегнаха около оръжието.