Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Семейство евреи хасидити, всичките в черно, мина забързано край мен към платформата на ръкава за качване в самолета. Като че ли бяха последните пътници за този полет. Отново огледах терминала. Отникъде нищо. Преметнах пътната си чанта през рамо и се приготвих.

Все пак така е по-добре, нали?

Тогава я видях. Тичаше с всички сили към мен. Но все още беше далеч.

Усетих как ме обля топла вълна на облекчение. Кого се опитваш да заблудиш, Ник? Искаш тя да дойде с теб.

Анди бе облечена с червено кожено яке. Косата й бе прибрана под шапка с емблемата на Никс. Шапката на Джеръд. От рамото й висеше пътна чанта. Стори ми се невероятно красива. И смела. Знаех, че надали ще се справя без нея. Исках да е с мен. Анди ми вдъхваше увереност, че постъпвам правилно.

Тя спря задъхана на половин метър пред мен.

— Нека да ти кажа нещо — опитах се да обърна всичко на шега. — Ако това тук е олтар, щяхме да се чудим как да си върнем предплатата за церемонията.

— Съжалявам, Ник, но трябваше да се сбогувам… с Джеръд.

Това ме накара да млъкна.

Анди поклати разкаяно глава.

— Всъщност през последния час седях в терминала до „Бъргър Кинг“.

— Колебания в последния момент?

— Навярно. Но не за това. Обичам те, Ник.

Стоях там, вперил поглед в искрящите й очи. Нежно докоснах лицето й с ръка.

— И аз това мислех, докато те чаках тук. Че те обичам. И може би няма да се кача на този самолет без теб.

— Зная, че с всичките си нескопосани бръщолевения онази нощ се опитваше да ми кажеш точно това.

В този момент ни сепна съобщението за последното повикване. За секунда останахме неподвижни. Служителите от летището се заеха да затварят вратата.

— И така, какво ще правим? — Свих рамене, пристъпвайки от крак на крак.

Анди приближи до мен с навлажнени очи. Хвана ме за ръка.

— Ще се качим на самолета. И ще пътуваме заедно, Ник. Не е ли вълнуващо?

Ако досега не бях сигурен, че съм влюбен в Анди Деграс, полетът изпари всичките ми съмнения. През повечето време седяхме един до друг със сплетени ръце. Наслаждавах се на непознато за мен спокойствие и увереност, което тя неусетно ми предаваше. По едно време Анди заспа, отпуснала глава на рамото ми. Всъщност не аз, а тя ме крепеше. Вдъхваше ми смелост да направя това, което считах за справедливо.

Първата ни вечер в Тел Авив започна с приятна вечеря в тих ресторант на улица „Шенкин“, макар че още бяхме замаяни от часовата разлика. Прибрахме се в хотелската стая, любихме се, опитвайки се да забравим — поне тази нощ — защо сме тук. На сутринта потеглихме на север по крайбрежието към Хайфа.

Отне ни час и половина. Докато се движехме по крайбрежната магистрала, минахме край малки градчета, пръснати по брега. Красотата на Хайфа ме изненада. Градът се издигаше устремено по стъпаловидните планински тераси над удивително синьото море. В най-ниската част се намираха пристанището и Старият град, с древни каменни стени, издигнати от кръстоносците. По-нататък бяха оживеният градски център с миризмите от хлебарниците, шумните пазари и модерните сгради, където се въртеше големият бизнес. Следваха притихналите, но все пак нелишени от оживление склонове на планината Кармел, откъдето се откриваше възхитителен изглед към Средиземно море.

Там, в най-високите части на града, бяха съсредоточени най-модерните хотели. Улиците с жилищни сгради се виеха високо горе по стръмнините над морския бряг. По тях можеха да се видят разкошни вили с невероятни гледки, булеварди с модерни ресторанти и магазини.

Там горе живееше и Коля Ремликов.

Бях сигурен, че сега името му не е Ремликов, но това нямаше значение. Оставихме чантите си в хотел, „Дан Панорама“. От стаята ни на двадесет и петия стаж се разкриваше зашеметяваща гледка към морето.

— Красиво е — въздъхна замечтано Анди, загледана през прозореца.

— Така е — кимнах и отпуснах ръце върху раменете й. — Само не забравяй защо сме тук.

— Това означава ли, че няма да остане време да поплуваме в Средиземно море?

— Слез на плажа. — Напъхах някои вещи в пътната си чанта — двата бинокъла, картата, пистолета ми, за който имах разрешително. — Скоро ще се върна.

— Ник… — Тя се обърна и ме изгледа разтревожено. — Не предприемай нищо без мен. Обещаваш ли?

— Не се притеснявай — побързах да я успокоя. — Искам само да поогледам. Обещавам да кротувам.

Пред хотела ме чакаше фордът, взет от агенция за коли под наем. Настаних се зад волана, след което разгънах картата. Още преди полета бях проучил тази карта, така че сега имах чувството, че познавам пътя.