Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Какво искаш да кажеш с всичко това? Че не знаеш докъде ще се стигне? Този мъж е убил съдебни пристави от федерален съд. Помогнал е на Кавело да избяга. Той взриви автобуса със съдебните заседатели, Ник. Той уби малкото ми момче.

— Зная. Но положението е сложно, Анди. Ремликов е чуждестранен гражданин. Възможно е да се стигне до намесата на чужди правителства. Както и на други правни институции. И най-важното: евреите трябва да се съгласят да го предадат на нашето правосъдие.

— Какво искаш да кажеш? — В очите й се надигна тревога. — Те могат да се доберат до него. Това са твоите хора, Ник. Какво мисли Бюрото по въпроса?

Изчаках секунда. После отново заговорих:

— Не съм ходил в Бюрото, Анди.

Тя примигна, както правят боксьорите след зашеметяващ удар. Втренчи се в мен, опитвайки се да прочете изписаното по лицето ми.

— Какво каза?

— Казах само, че този мъж е способен да изчезне на секундата, ако разбере, че някой е по следите му. Кавело също ще се скрие в мига, в който надуши, че сме по петите му. — Погледнах я право в очите. — Изпускаме го вече два пъти. Няма да допусна да ни се изплъзне пак.

Мисля, че в този момент тя разбра какво имам предвид. Гневната червенина по лицето й изчезна. Когато отново ме погледна, си помислих, че най-после знае що за човек съм.

— Казах ти, че ще се добера до него, Анди.

Тя кимна.

— Няма да те разпитвам повече. Искам само да знаеш, че каквото и да се случи, аз съм с теб. Чу ли, Ник?

— Не, за това не сме се разбрали — отвърнах. — Това е нещо, което трябва да свърша сам. Ти не бива да се намесваш.

— Не. — Анди се усмихна леко. — Тук грешиш. Много добре зная какво трябва да направиш. Пък и без това вече съм въвлечена.

— Не и в нещо като това.

Трябваше да свърша нещо доста опасно, при това в чужда страна, а на всичкото отгоре — напълно незаконно.

— Да, точно в това , Ник. — Взе снимката на Ремликов. — Изгубих сина си. Искам Кавело да си плати.

— Знаеш ли какво може да се случи там, Анди? Осъзнаваш ли за какво говорим?

Тя кимна. Отпусна глава върху гърдите ми.

— Зная какво ще се случи, Ник. И се моля за това.

— Тръгваме след два дни — казах й.

Кльощавият мъж се взря в мен през очилата си е рамки от черупка на костенурка. Отпуснах се на облегалката на пейката в парка и той ме попита:

— Откъде се сдоби с пръстовите отпечатъци, които ми изпрати?

С Чарли Харпъринг бяхме стари приятели. Бе прекарал дълги години във ФБР, но сега работеше в Агенцията за национална сигурност. Тъкмо той ми бе осигурил папките с материалите. Седяхме в малкия парк срещу сградата на съда.

— Няма значение как съм се сдобил с тях. Интересува ме на кого са.

Харпъринг ме изгледа изпитателно. Все пак исках от него да заобиколи всички законови процедури, за да ме снабди с информация, чието предоставяне няма как да оправдае пред шефа си. Бе доста голяма услуга дори за близък приятел.

— Знаеш, че като нищо мога така да се прецакам и да остана без хубавата си пенсия.

— Довери ми се. — Озарих го с най-широката си усмивка. — И не си въобразявай, че пенсиите са кой знае колко големи. Това е важно, Чарли. Чии са отпечатъците?

Експертът от Агенцията за национална сигурност тежко въздъхна, преди да разтвори чантата си и да измъкне една папка. След това кимна утвърдително.

— Намери се човек със същите отпечатъци.

Отвори кафявия плик. Извади оттам увеличена снимка с пръстовите отпечатъци, които ми бе изпратил по факса Юрий Плахов.

— Принадлежат на един естонец — обясни ми Харпъринг. — Името му е Стефан Колич. Пристигнал на летище „Кенеди“ с търговска виза на 12 април.

Шест дни преди Кавело да избяга от съда.

Ремликов е бил тук.

— Записано е, че след седем дни е напуснал страната — посочи Харпъринг малко по-надолу. В деня след бягството! — Върнал се е през Лондон. Излетял е от Вашингтон.

— И накъде е продължил? — попитах.

— Опасявам се, че имам само това — сви рамене специалистът от Агенцията за национална сигурност.

— Благодаря ти, Чарли — рекох и го потупах по рамото. Подадох му пазарската чанта с папките от архива на Агенцията за национална сигурност. — Повече няма да ми трябват.

Той стисна чантата между краката си.

— Какво, по дяволите, си намислил, Ник? Знаеш, че правя това само заради приятелството ни. Всеки друг на мое място веднага би те замъкнал при федералните. Кой е този тип?

— Засега толкова. По-късно ще се разбере дали това, което правя, е за добро, или не.