— Така ли го искаш?
Той кликна върху една от иконите на екрана и изскочи файл с различни видове прически. После избра една, която подхождаше на моето описание и без усилия я монтира върху новополученото голобрадо лице.
— А сега дръпни линията на косата леко назад, равномерно от двете страни.
Чуми отново се заигра с мишката, местейки курсора.
— Да, нещо подобно. Можем ли да махнем очилата?
— При мен става по-бързо, отколкото при очните хирурзи — ухили се той. — Дори не взимам скъпо за операцията.
Задачата не му отне повече от минута. Черните очила изчезнаха от лицето.
— Великолепно! — изкрещях въодушевено.
Физиономията, която ме гледаше от екрана, така ме стресна, че едва не ме повали на пода.
— Нещо друго, Ник? Ако не си доволен, само кажи. Мога да го направя да изглежда както пожелаеш.
— Не, Чуми. — Потупах го по рамото. — Мисля, че свършихме.
Измъкнах досието на Коля Ремликов, което ми бе изпратил Юрий Плахов. Сравних фотографията от него с променения образ на съучастника на Кавело.
— Бинго! — извика Сенил Чумра.
От двете места ни гледаше един и същи човек.
Тринадесетгодишният ми опит в най-бюрократизираното от всички ведомства, създадени да бранят реда и правото, ми казваше да отида в централата на ФБР в Ню Йорк и да тръсна събрания от мен доказателствен материал върху бюрото на заместник-директора Майк Чофи.
Нямаше съмнение, че Коля Ремликов е организирал бягството на Кавело.
Махнах на първото попаднало ми такси и се наканих да се кача, когато нещо ме възпря. Не знаех какво.
Може би опасението, че ще поверя съдбата на Ремликов на същите онези хора, които го оставиха да избяга. Или внезапното осъзнаване колко трудно ще е да се докаже вината му — да се действа чрез различни канали за връзка, да се провеждат разпити. Кои държавни служби трябва да бъдат въвлечени? Дали аз щях да участвам? Достатъчно беше малко изтичане на информация и Ремликов щеше да изчезне. А с него и Кавело. И тогава какво ще ни остане?
Толкова години действах според правилата. Но те вече не ми се струваха толкова правилни.
Махнах на таксито да продължи.
Върнах се назад и се облегнах на стената на сградата, стиснал в ръце снимките, докато се опитвах да реша кое е правилно. Казах си: Ник, човече, за професор по етика в криминалното право се каниш да извършиш голяма глупост.
Извадих блекбърито си, намерих нужния телефонен номер и позвъних. Попитах Стив Бушнейджъл дали има време за един обяд. Стив беше съдружник в частна юридическа кантора, но от ФБР го ползваха чат-пат като съветник за по-сложни правни казуси, защото бе всепризнат експерт по въпросите на екстрадицията и международното право.
— Обяд ли? Къде? — попита Бушнейджъл.
— При това евтин и набързо — поясних аз. — Защото ще е за моя сметка.
— Колко набързо? — пожела да уточни адвокатът.
— Хайде, скачай в асансьора. Ще те чакам отвън.
Когато той излезе от фоайето на огромната стъклена кула на Шесто авеню, вече го чаках, облегнат на една паркирала там кола, стискайки в ръце два хотдога.
— С кетчуп ли го предпочиташ, или с горчица?
— Какво ще кажеш, ако избера и двете?
Спряхме на площадката досами претовареното с хора и автомобили кръстовище, докато край нас стотици минувачи бързаха за обедната си почивка.
— Стив, има един тип, до когото искам да се добера, но той е в Израел.
— Да се добереш?
— Искам да го върна тук.
Бушнейджъл отхапа от хотдога си.
— За кого говорим — за беглец от правосъдието или за обикновен гражданин?
— Предполагам, че е гражданин. От известно време живее там.
— И защо искаш да бъде върнат? Заради престъпления, извършени от него в Съединените щати, а не в Израел, познах ли?
— Ние просто си говорим, става ли, Стив?
Той размаха хотдога пред носа ми.
— Не ми плащаш достатъчно, за да ти кажа нещо по-конкретно.
Ухилих се.
— Добре. Тогава може да се окаже, че е извършил нещо подобно и в Русия, и във Франция.
— Хм — замислено изсумтя Бушнейджъл. — С Израел си сътрудничим при подобни случаи, но само до известни граници. Помниш ли Джонатан Полард 18 18 Бивш анализатор на разузнавателни сведения към ВМС на САЩ, израелски шпионин, копирал повече от 1 милион секретни документа, с доживотна присъда от 1986 г., която излежава във федералния затвор „Марион“ в Илинойс. Израел отрича вината му и през 1998 г. го удостоява с израелско гражданство. — Б.пр.
? Арестувахме го за шпионаж през 1985 година, според израелските юристи напълно несправедливо. И какво стана после? В продължение на цели двадесет години те се опитваха, макар и неуспешно, да го приберат в Израел. Или онзи от фирмата за електроника, който избяга в Израел — Лудия Еди Антар 19 19 Ели Антар, сирийски евреин, основал с баща си в Бруклин фирмата „Дулия Еди“ през 1971 г. (наречена така заради агресивния рекламен стил); през 1986 г. задигнал милиони и довел фирмата до фалит. Избягал в Израел; върнат в САЩ, където е осъден на 8 г. за финансови измами. — Б.пр.
? Помниш ли колко време отиде, за да си го върнем обратно? Разбира се, всичко зависи от това за какво става дума.
Читать дальше