Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Харпъринг изсумтя, но не възрази.

— Сега разбрах какво имаше предвид относно пенсионирането. Ще отида малко по-далеч, Ник, независимо докъде, по дяволите, ще доведе това.

— Какво искаш да кажеш?

Той извади още два листа от чантата си и ги напъха в папката, която бе приготвил за мен.

— Това са копия от молба на Колич за издаването на виза, но от предишен период. И според нашите сведения той не е дошъл тук от Талин, Ник. Въобще не е бил в Естония. Дошъл е от Тел Авив.

— Господи! — примигнах аз.

— Има и още нещо. — Чарли Харпъринг остави една папка в скута ми. — Ако искаш да го намериш, разбира се. Пожелавам ти късмет. — Надигна се от пейката. — Гръмни този кучи син в топките и от мен.

Надникнах в новата папка. Там бе записан адресът от молбата за издаване на виза: улица „Йехуда“ 225. Хайфа.

Ричард Нордешченко още обмисляше последния ход на сина си, когато на вратата се позвъни. Двамата се бяха усамотили на терасата.

— Иди да отвориш, Павел — рече той. Жена му, Мира, беше излязла да пазарува.

Момчето изтича до вратата.

Нордешченко се наслаждаваше на новия си живот. Беше хвърлил мобилния си телефон в залива, след като уведоми най-доверените си хора, че се оттегля от бизнеса. Завинаги.

Всеки ден плуваше в морето. Взимаше сина си след училище и двамата играеха шах. Вечер съпровождаше Мира из скъпите модни магазини и кафенета в центъра Кармел. Опитваше се да изтласка от съзнанието си спомена, че преди няколко седмици е участвал в престъпление, заело първите страници на вестниците.

— Татко! Търси те някакъв мъж.

Без да бърза, Нордешченко се надигна от стола и влезе във всекидневната. Не му пукаше. Дори да го очакваше цял екип от МОСАД.

— Здравей, Реми.

— Какво търсиш тук ? — ахна Нордешченко, като видя Райхард.

— Просто пътувам малко, Реми. Любувам се на приятни гледки. Радвам се на гостоприемството на старите си приятели.

Нордешченко се извърна към Павел.

— Върни се на дъската, сине. Аз ще изляза за малко.

Момчето се поколеба.

— Казах ти да отидеш при шахматната дъска. — Гласът на Нордешченко сега прозвуча сурово.

Момчето излезе, а той се обърна към неканения гост на прага. Нервите му бяха опънати до скъсване.

— Да не си полудял? Влизай — припряно го подкани домакинът. Озърна се след Райхард по улицата. — Сигурен ли си, че никой не те е проследил?

— Спокойно, Реми — рече южноафриканецът. — Минал съм през три държави, преди да дойда тук. В този бизнес съм толкова дълго, колкото и ти. Имаш много хубаво момче.

— Тук не съм Реми — предупреди го Нордешченко и го изгледа сърдито. — Тук съм Ричард.

Райхард пристъпи вътре и подсвирна одобрително при вида на просторния изглед.

— Бизнесът явно върви, а, Ричард.

— Приключих с бизнеса — рязко отвърна Нордешченко. — Ще ти изясня нещо. Жена ми и синът ми…

— Не се тревожи — прекъсна го Райхард. — Няма да ти бъда в тежест. Нали ми каза, че тук било най-тихото място на света. Ще остана само няколко дни. Докато светът се поуспокои.

На Нордешченко това никак не му хареса. Беше в разрез с всички правила в работата им. Но какъв избор имаше?

— Добре — съгласи се той. — Но само няколко дни.

— Благодаря — кимна южноафриканецът. — Само че, Реми, грешиш в едно.

— И какво е то? — попита Нордешченко, докато поемаше една от чантите на Райхард.

— Нашият бизнес — въздъхна русият убиец. — Той никога не приключва.

От високоговорителя се чу пукане.

— Пътниците на „Делта“, полет 8976 за Тел Авив, могат да се качват на борда.

Стоях край изход 77, загледан в дъното на терминала. Сърцето ми биеше бясно. Погледнах часовника си. Започна приемането на пътниците на борда на самолета. Трябваше да се кача. Със или без нея.

Къде се губеше тя?

Може би бе размислила в последния момент. Тогава всичко ще е наред, казах си. Може би е проявила разум и е решила да остане настрани. Най-добре е да ме остави сам да свърша работата.

— Последно повикване на пътниците за полет 8976 на „Делта“ за Тел Авив.

Не разполагах с план. Нямах представа как ще действам, като стигна там. Всичко, което знаех, се свеждаше до това, че съм длъжен да открия Коля Ремликов и по някакъв начин да го принудя да ми каже къде се крие Кавело. Без никакви прояви на професионална любезност. Без никакви клаузи на Женевската конвенция. Ще завра дулото на пистолета в гърлото му и ще щракна предпазителя. Или ще го изритам с коляно в корема, ако трябва да стигам дотам. И той ще проговори. Въпросът е: А после какво.