Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Улица „Йехуда“ 225.

Подкарах нагоре към планината, през „Йефе Ноф“ — тесен път зад хотела. Нагоре следваше центърът „Кармел“ — с паркове, музеи, модерни кафенета. Още по-нагоре пътят започна да се извива в главоломни осморки високо над брега. Преминах през Хайем, после и през Вашар. По-нататък следваха много скъпи домове с чудесен изглед. Продължих да се изкачвам. Пътят стигна до стръмните скалисти склонове на планината Кармел. Бляскавосиньото Средиземно море остана на повече от триста метра надолу.

Намерих улица „Йехуда“. Оказа се тиха, с къщи, предлагащи чудесен изглед. Номер 225 беше през няколко къщи. Там се издигаше бяла постройка в съвременен стил с плосък покрив, а покрай нея извиваше задънена улица, павирана със сиви камъни. Докато преминавах оттам, усетих как пулсът ми се ускори. Продължих до следващия остър завой, където спрях за кратко, защото се надявах да не ме забележат от къщата на номер 225. Слязох от колата с бинокъл в ръка, пристъпих до ъгъла и се озърнах в посока към къщата.

През бинокъла ясно се виждаше, че имотът е от скъпите. Бизнесът на убийците винаги е бил добре платен. Но не видях никого. От къщата също не се чуваше нищо. На алеята за коли бе паркиран миниван, европейски модел.

Продължавах да се взирам през бинокъла.

След няколко минути реших, че ще е по-разумно да се преместя. Някой може да мине и да му направя впечатление. Районът бе от богатите и вероятно бе добре охраняван. Винаги можех да кажа, че съм дошъл да се любувам на гледките, но не биваше да вися прекалено дълго.

Внезапно вратата на гаража започна да се отваря.

От него на заден ход излезе едно ауди. Фокусирах бинокъла. Стъклата бяха затъмнени, но прозорецът на шофьора бе спуснат, така че успях да го видя.

Беше той. Ремликов! Носеше слънчеви очила, но веднага го познах. Сърцето ми се разтуптя, сякаш бях поразен от електрически ток.

В колата с него имаше още някого. Завъртях обектива. Момче. На съседната седалка. Около десетгодишно, но можеше да е и по-малко. Аудито излезе на платното на заден ход. Сега съвсем ясно можех да огледам Ремликов.

Намерих те, Коля. Намерих те, копеле!

Аудито потегли надолу по улица „Йехуда“ и скоро се скри от погледа ми.

Останах там още няколко минути, като си записах най-важните отличителни белези на къщата. Днес нямаше да го проследявам. Бях обещал на Анди. Върнах се в колата и поех по обратния път.

Докато минавах покрай къщата, спрях за секунда пред пощенската кутия. Дръпнах резето. Много забързано затършувах вътре, като награбих купчината безобидно изглеждащи реклами. Явно тази напаст не е подминала и Израел.

Върнах се в хотела, отворих вратата и заварих Анди задрямала на леглото. Тя се размърда.

— Какво откри?

— Намерих къщата. Не е далеч. Утре ще те заведа там.

Тя се надигна. Кимна, макар и леко неуверено.

— Както и това — добавих и подхвърлих до нея на леглото рекламен плик от местна фирма за почистване на килими, взет от пощенската кутия на Ремликов. — Взех го като сувенир. Сега името му не е нито Ремликов, нито Колич.

— Да, тук е написано. Ричард Нордешченко.

— Виж! — Ник посочи модерна остъклена къща на тридесетина метра по-надолу. — Това е той! Ремликов.

Анди фокусира бинокъла. Втренчи се в мъжа — слаб, чернокос, не много едър и въобще не изглеждаше страховит. Гърдите й се стегнаха от надигналия се гняв.

Не знаеше какво точно ще изпита, когато види мъжа, убил сина й. А когато това най-после се случи, когато той бе само на няколко десетки метра от нея, тя осъзна, че не е това, което искаше. Стомахът й се сви на топка.

— Виждам го. — Пръстите й стиснаха още по-здраво бинокъла.

Застанал зад нея, Ник я прегърна през рамо.

— Изглежда ли ти познат?

— Не. — Искаше й се да е обратното. Искаше да усети как я обзема дълбока омраза към него. Да изпита отвращение. Или каквото и да е. Значи това е убиецът? Мъжът, отнел целия й свят? Тя отново поклати глава. — Не, никога не съм го виждала.

— Живее с жена си и сина си.

— Той има момче!?

Не бе очаквала това. Дали семейството му знае за ужасните престъпления, които е извършил? Дали им разказва за тях, когато седнат да вечерят, когато играят на топка или каквото и да вършат там, по дяволите? Как може човек, който има дете, да се занимава с такива ужасни неща?

— Всеки ден излиза приблизително по това време — уточни Ник, като продължаваше да го оглежда през бинокъла си. — В четири следобед прибира сина си.