Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Осъзнаваш ли какво искаш от мен? Молиш ме да причиня на друга майка същото, което сполетя мен самата.

— Знам какво искам от теб, Анди. — Протегнах ръце към нея. — Аз не съм убиец. Но онези са.

Тя се взря в мен, замислена дали съм способен на същото насилие като хората, отнели сина й.

— Давам ти дума, че каквото и да се случи, момчето няма да пострада.

— О, да, ще пострада. Ще пострада.

Погалих я по косата и отметнах няколко кичура от лицето й.

— Нужно ми е да ми кажеш „да“, Анди. Нуждая се от помощта ти, за да успеем.

— А ако не се съглася?

— Тогава ще се махнем оттук. Ще вземем самолета и ще се приберем у дома. Ще забравим за Кавело.

Анди пое дъх и обви коленете си с ръце.

— А ако кажа „да“… Какво ще стане след това?

— Ще пуснем момчето, Анди. Ще го пуснем да се прибере у дома си.

Тя поклати глава.

— Имах предвид Ремликов. Както и онзи, русия.

— Не знам. — Това бе всичко, което можех да й кажа. И то бе самата истина.

Тя кимна и се притисна към мен.

— То не бива да пострада — прошепна тя. — Момчето…

— Разбира се, че не няма. — Притиснах я още по-силно. — Обещавам.

Павел Нордешченко беше дванадесетгодишен и никак не му харесваше, че баща му продължава да го води с колата си на уроците по шах. Момчетата на неговите години взимаха метрото сами. Понякога, когато баща му пътуваше по своите работи, което впрочем често се случваше, майка му разрешаваше да вземе автобуса. Павел обичаше да се шляе по шумните улички на Стария град, далеч от главозамайващите завои по стръмнините над центъра „Кармел“.

Там долу, където се намираше шахматната академия на Абрамов, улиците бяха тесни и много оживени. Навред се разнасяха миризми на кожарски изделия, подправки и арабски печива. Шумните викове на хвалещите стоките си търговците огласяха сергиите.

Баща му прекаляваше със загрижеността си за безопасността му. Павел искаше да ходи с приятелите си на кино или на плаж, обаче баща му все повтаряше: „Там няма да си в безопасност. Трябва да сме много предпазливи“. От какво се страхуваше? Понякога майка му му позволяваше да си почива ден или два, но баща му винаги го караше да заляга над уроците, сякаш са свещени писания.

— Следващия месец в Тел Авив ще има шахматен турнир — заговори баща му, докато шофираше внимателно по изпълнените с тълпи улици. — Искаш ли да отидеш?

Павел сви рамене. Турнирите означаваха много работа, допълнително учение.

— Ще се съберат гросмайстори от няколко държави. Сергей смята, че си добре подготвен. Вярно ли е?

— Предполагам — отново сви рамене Павел. — Щом той го казва.

Колата зави по улица „Аленби“. Бахайските градини бяха прелестни, в разгара на пролетта всичките дървета и храсти бяха разцъфтели.

— В Кесария има казино. Можем да се отбием там на връщане. Казаха ми, че играели покер. И то както го играят американците. Познавам един мъж там, който ми дължи услуга. Може да те вкара. Само да погледаш, разбира се.

— Наистина ли?

— Не знам — замислено рече баща му, прикривайки усмивката си. — Имам солидни връзки тук-там.

Завиха по оживената улица „Хасан“. Долу уличното движение се извършваше най-вече с мотопеди и малки микробуси за доставки на стоки. Навред пъплеха таксита с туристи, пристигащи главно от пристанището.

Студиото на учителя Абрамов се намираше над една пицария. Заради това там винаги миришеше на тесто и пици.

Спряха пред порутена сграда.

— Учи се усърдно — посъветва го баща му, преди да се разделят. — Много неща зависят от това.

Павел взе тетрадката си и компютъра и отвори вратата. Тръгна към сградата, в която се помещаваше шахматната школа на Абрамов. Беше облачно, макар да не бе превалило пладне. Щом пое към тесните стъпала, един мъж се изпречи на пътя му.

— Опасявам се, че се изгубих — заговори го той притеснено. — Знаеш ли как се стига до улица „Хаарец“?

Мъжът бе едър, със синя риза и панталони в цвят каки, но очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Говореше английски като турист. Може би беше американец.

— „Хаарец“ ли? Мисля, че е там, долу, в края на тази улица.

— Може ли да ми я покажеш? — помоли го мъжът. — Не съм тукашен и не мога да се ориентирам.

Е, учителят Абрамов можеше да почака. Имаше на разположение час и половина за днешния урок, макар че вечно киселият престарял Абрамов никак не обичаше учениците да закъсняват.

— Ето натам. — Павел отвори външната врата и посочи с ръка. — В края на тази улица. Където е онази пекарна. Виждате ли я?