Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Синът ти е при мен — продължи непознатият. — Добрата новина е, че можеш да си го получиш обратно жив и здрав, и то след броени минути. А лошата е, че ако не направиш точно това, което искам, никога повече няма да го видиш.

— Кой се обажда? — настоятелно попита Нордешченко.

— Няма значение. Сега трябва да се съсредоточиш върху избора на един от двата сценария.

Нордешченко погледна Мира и й кимна да я успокои.

— Нека се придържаме към добрата новина. Искам да ми върнете Павел.

— Мъдър избор. Но всичко по реда си. Мисля, че и двамата знаем, че не е в ничий интерес да се забърква полицията. Разбрахме ли се за това?

— Няма за какво да се разбираме, освен да ми върнете сина. Искам веднага да говоря с него.

— Страхувам се, че това няма да стане. Нека само да кажа, че е облечен с джинси и червена тениска, с маратонки „Найк“ и носи книги за шахмат, а в портмонето в джоба си пази снимка на семейството. Колкото до останалото, се опасявам, че ще трябва да ми се доверите.

— Не знаете с кого си имате работа! — заплаши го Нордешченко.

— О, да, зная. Много добре зная с кого си имам работа, Коля Ремликов .

Нордешченко нямаше да се смае толкова, ако някой бе нахълтал в стаята с пистолет в ръка и го бе притиснал до стената. От десет години никой не бе споменавал това име пред него.

Едва сега започна да проумява, че си има работа с много сериозен съперник.

— Ако го нараниш — предупреди го Нордешченко, — до края на живота си ще плащаш за тази грешка.

— Да го нараня ли? — отвърна американецът. — Смятам, че това по-скоро е твоят стил, Ремликов. Искаш да кажеш да не го сполети онова, което се случи в асансьора във федералния съд в Ню Йорк? Нещо като онова, което сполетя двамата съдебни пристави?

Сега дори и малкото кръв, останала по лицето на Нордешченко, се отдръпна.

Кой може да е този? Кой го е проследил?

Дори и хората на Кавело не знаеха къде се крие и коя е истинската му самоличност. Това е по-лошо от всякакъв откуп. Целият му живот щеше да бъде съсипан.

Устата на Нордешченко бе суха като шкурка.

— Колко искаш? — едва чуто измърмори той.

— Колко искам ли? Нито цент. Ще си получиш момчето обратно и ще продължиш с окаяния си лъжлив живот. Всичко, което искам от теб в замяна, е малко информация.

— Информация? — Нордешченко облиза устни. — Каква информация?

— Кавело — каза гласът.

Сърцето на Нордешченко замря. Никога не беше предавал клиент. Никога с никого не е търгувал, нито дори е обсъждал нещо подобно. Списъкът на хората, с които работеше, беше свещен за него.

— Давам ти един час — продължи американецът. — След това никога вече няма да видиш момчето си. Твоята идентичност и досието ти от Интерпол ще бъдат предадени на израелската полиция.

— А какво ще стане, ако се окаже, че не мога да ти помогна? — попита Нордешченко.

— Тогава ще започна да си стягам багажа.

Какво да прави? Те знаеха името му. Как се бяха добрали до него? Знаеха и това, че е помогнал на Кавело за бягството му. И на всичкото отгоре държаха единственото на този свят, което бе ценно за него.

— Добре — рече той.

— Дай ми номера на мобилния си телефон. До час ще се свържа с теб. Подкарай колата си надолу по хълма. Чакай да ти позвъня. Срещата ще бъда кратка. И… Коля, мисля, че и двамата знаем каква трагедия ще се разиграе, ако полицията се намеси.

— Много си смел — отбеляза Нордешченко. — Който и да си ти.

Но му даде номера на телефона си.

— Това наистина е голяма похвала, Коля, особено след като съм виждал на какво си способен.

Гласът замлъкна. Нордешченко отново кимна успокояващо на Мира. После даде знак на южноафриканеца.

— Хайде, Райхард. Имаме работа, която трябва да свършим веднага.

Подкарахме колата към един изоставен склад за тютюн, който бях огледал в западналия квартал „Хадар“. Оставаше само да чакаме. Момчето спеше кротко. Всеки път, когато се размърдваше, му давах да вдиша още етер.

По време на работата си във ФБР съм вършил неща, с които не се гордеех. Но нищо не може да се сравнява с това. Момчето бе невинно каквото и да бе извършил баща му. Гледахме го как спи на задната седалка. Анди седеше до него, готова да го успокои, ако се събуди и се изплаши. Веднъж или два пъти погали светло кестенявата му коса.

Размяната не можеше да стане толкова бързо, колкото ни се искаше.

— Къде ще се срещнем? — попита Анди, докато главата на момчето лежеше в скута й.