Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Невинаги е нужна толкова сложна техника обаче — усмихна се Ремликов. — Аз също те познавам. Ти стреля по нас в съда при бягството ни.

Свалих очилата си. Сега се гледахме очи в очи.

— Плащате много пари на онези некадърници. Но има нещо по-важно: чудя се защо агент от американското правосъдие ще трябва да отвлича сина ми в Хайфа, вместо да разбие вратата ми със заповед за арест, след като знае къде живея. И нещо още по-важно, споменавам го по чисто егоистични причини, колко хора са в течение на ставащото?

— Доста разумни въпроси — рекох, като реших да му отпусна още няколко секунди. — И до какви изводи те доведоха разсъжденията ти?

— Че трябва да си доста отчаян. Или в краен, ама в много краен случай си изключително пристрастен към работата си.

— Стига. Дотук с общите приказки. Сега трябва да ме убедиш защо да ти връщам момчето, вместо да те застрелям заради онова, което направи в Ню Йорк.

Замислена усмивка изкриви устните на Ремликов.

— Защото имам нещо много ценно за теб. Нещо, което може да убие и двама ни… и навярно точно така ще стане някой ден.

— А какво ще правим, ако не се окаже достатъчно?

Този мъж бе извършил ужасни престъпления. Заслужаваше да умре или поне да гние в затвора до края на живота си. У мен се надигна яростно желание да измъкна пистолета си и да му дам заслуженото. Но само след като той ми даде това, от което се нуждаех.

Разбира се, той сигурно си мислеше същото.

— Ще е достатъчно, защото ти не си като мен — сви рамене Ремликов. — Какво ще кажеш?

Исках да приключим по-скоро. Анди сигурно вече умираше от тревога.

— Ще кажа само, че времето изтича — припомних му аз.

— Това, което търсиш, е в Южна Америка — заговори той по същество. — Предполагам, в Аржентина или в Чили. На самия край на континента, близо до самия му край. Кавело има ранчо там. Мисля, че беше за овце.

— Продължавай — кимнах. Знаех, че не ми казва всичко.

— Как да съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите в мига, след като си се добрал до Кавело?

— А как аз мога да съм сигурен, че ти няма го предупредиш веднага щом получиш сина си?

Стояхме един срещу друг, очи в очи. Ремликов се усмихна:

— Синът ми е шахматист. Притежава вродена дарба да избягва задънените улици. Но ти, разбира се, вече го знаеш.

— Не играя шах — вдигнах рамене с безучастен вид. — Но си мисля, че след като и двамата знаем по нещо един за друг, ще е по-добре да не го изваждаме наяве. А най-добре ще е пътищата ни да не се кръстосват никога повече.

— И аз мисля така — съгласи се Ремликов. — А колкото до мястото, което търсиш, предполагам, че е край един град, наричан Ушуая. Съвсем в края на континента. Казаха ми, че там климатът не е особено добър, но пък изолираността си струвала всички неудобства.

Каза ми и името на ранчото на Кавело. Като го чух, се усмихнах. Бях сигурен, че ми казва истината.

— А сега мисля, че и ти имаш нещо за мен . — Ремликов отново си сложи слънчевите очила.

Деловата среща бе приключила.

Извадих мобилния си телефон и натиснах бутона Send . Анди отговори веднага.

— Можеш да го доведеш.

Опитах се да не гледам в нито една посока. Не исках да улеснявам никого — нито Ремликов, нито евентуален негов съучастник — за това как точно ще се извърши предаването. Дланите ми бяха влажни, а по врата ми се стичаше пот. Не ни оставаше друго, освен да чакаме и да се взираме напрегнато един в друг.

— И така, кой е бил той, ако мога да попитам?

— Кой? — Свих рамене. Предполагах, че ме пита за Анди.

— Кой беше в онзи автобус? Коя е причината, поради която толкова силно желаеш да се добереш до Кавело?

— Смятай се за късметлия, че не те застрелях още тук заради всичко, което си извършил.

— Интересно — изсумтя той, — но в момента си мислех абсолютно същото за теб.

Забелязах как нервно търка върховете на пръстите си. Знаех, че този убиец няма да ме пусне да се измъкна. Огледах се за прикритие. Край нас премина група младежи. Зърнах и двама полицаи, мотаещи се наоколо.

С крайчеца на окото си съзрях нашия бял форд, който се появи по улица „Бен Гурион“ от един от входовете към парка. Анди спря както й бях казал, в очакване на моя сигнал. Хвърлих още един поглед към двамата полицаи, които бяха единствената ми застраховка.

— Синът ми! — притисна ме Ремликов. — Минутата изтече, нали!

— Искам само да знаеш, Ремликов, че ако Кавело не е там, където каза, всички специални служби в света ще узнаят името ти и ще разполагат с пръстовите ти отпечатъци. А тогава ще ти е доста трудно да се грижиш за семейството си.