Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— А ти трябва да си наясно, че ако има дори една драскотина по сина ми, ще ровя в списъците на агентите във ФБР, докато не те открия, колкото и време да ми отнеме това.

Вдигнах лявата си ръка. Това бе сигналът.

Задната врата на колата се отвори. Видях момчето да се показва оттам. Сигурно Анди му е казала да върви към нас. Павел заслони с ръка очите си срещу заслепяващите слънчеви лъчи.

Ремликов му махна.

— Павел, насам!

Момчето се затича към него. Убиецът отмести поглед към мен. В това време Анди подкара колата и скоро изчезна в уличния трафик.

— Искам добре да запомниш какво ти казах, Ремликов. Иска ми се да можех да те застрелям — казах му на сбогуване.

После заобиколих статуята, за да се озова пред нищо неподозиращия полицай. Като се стараех много да не привличам вниманието върху себе си, започнах да подтичвам — като бегачите за здраве, — но все пак достатъчно бързо, та да се отдалеча от Ремликов.

Слях се с потока от прииждащи тълпи, насочващи се към по-горните тераси. Пътеката бе стръмна, но въпреки това изпълнена с народ. Не забелязах някой да ме следи.

После се отклоних и започнах да се изкачвам задъхано по един от съседните невисоки хълмове, като използвах дърветата и ниските им клони за прикритие. Видях още един изход, водещ надолу. Може би от него се стигаше до улица „Аленби“.

Тъкмо натам бях решил да се насоча и да хвана първото такси, което се изпречи пред очите ми. След минути щях да съм при Анди в хотела. Бяхме се сдобили с всичко, което ни е нужно. След час ще сме на път.

За да не изглеждам подозрителен, нито веднъж не се озърнах назад, докато най-после не стигнах на зигзаг до върха на ниския хълм. И когато най-сетне го сторих, там, от билото на възвишението, видях Ремликов коленичил и протегнал ръце към сина си. Момчето го бе прегърнало, а бащата обсипваше лицето му с целувки от благодарност към съдбата.

После той погледна нагоре към хълма, точно в моята посока. Не знаех дали ме е забелязал. Дърветата пречеха, но имах чувството, че ме е видял.

За пръв път през последния час сърцето ми започна да успокоява ритъма си. Имах това, от което се нуждаех. Анди се измъкна и вече бе в безопасност. А аз знаех къде се укрива Кавело.

Идеше ми да се разкрещя от радост. Ще го спипаме! Този път щяхме да победим.

Точно в този миг усетих някой да извива врата ми назад и острието на нож се впи в ребрата ми.

— Съжалявам, приятел, но тези работи не стават така.

Кръвта ми мигом застина.

— А сега ще те попитам нещо, но само веднъж — продължи зад тила ми непознатият глас с подчертан южноафрикански акцент. — И ако искаш да живееш повече от следващите няколко секунди, ще ми кажеш отговора. Кой доведе хлапето?

Заби ножа още по-дълбоко. Въздухът излезе със свистене от белите ми дробове. Успях да го видя за миг и разбрах, че здравата съм загазил.

Кичурът коса, паднал на челото му, беше рус.

През цялата ми тринадесетгодишна практика във ФБР само няколко пъти бях участвал в ръкопашни схватки. Обикновено когато се нахвърлях мигновено срещу някой престъпник, с цел да го поваля за секунди на пода, преди да му сложа белезниците. Никога с професионален убиец, два пъти по-едър от мен, стиснал ме за гърлото и забил острието на ножа в ребрата ми.

Хватката му бе парализираща. Дори не можех да изкрещя. Пък и каква би била ползата? Та аз не можех да мисля. Острието се бе врязало в гръдния ми кош и не знаех колко навътре е проникнало.

— Мога да ти счупя врата с един удар, приятел, и ще се свлечеш на земята, пренасяйки се в отвъдното, което искрено ти препоръчвам. А мога и да си поиграя още малко с теб.

Боже!

— Направи си услуга, приятел. Коя беше жената в колата?

Тогава ми хрумна нещо. Припомних си го от курсовете по самозащита, които бях посещавал в Бюрото преди години. В подобна ситуация инстинктът те кара да се съпротивляваш с всички сили, за да се откопчиш от смъртоносната хватка. А ако някой те е стиснал за гърлото и се кани всеки миг да прекърши гръкляна ти, това ще доведе само до едно: ще затегне още по-силно хватката.

Слей се с него , казах си. Влез в ритъма на движенията му.

Отпуснах тежестта си върху русокосия. Това го изненада и той отстъпи крачка. Не ме пусна, само се дръпна леко назад.

Това бе достатъчно да освободя ръката си и да бръкна в джоба на сакото. След миг стисках глока. Само не бях сигурен към кого е насочено дулото — към него или към мен. Но какво значение би имало, ако не успея веднага да натисна спусъка?