Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Анди, пусни ме!

Вратата се отвори и политнах в ръцете й.

— Господи, Ник, не знаех какво да мисля! — възкликна тя и обви ръце около врата ми. Втренчи се в окървавената ми риза и в синкавочерните белези по шията ми.

— Ник!

— Добре съм — успокоих я, — но веднага трябва да се махаме оттук!

Преоблякох се набързо. Свалихме багажа си и платихме сметката. След броени минути бяхме в колата. Анди седна зад волана. Подкара по крайбрежната магистрала към Тел Авив. Полетът ни бе в десет вечерта. Затворих очи, облегнах се и въздъхнах уморено.

— Не се предвиждаше да останеш — обадих се след малко, като извърнах глава и отворих очи.

— Какво?

— Казах ти да ме чакаш само един час. Закъснях с половин час. Бяхме се разбрали да заминеш. Не биваше да оставаш.

Анди се втренчи в мен, сякаш не е чула добре какво й говоря. После по устните й пробягна усмивка.

— Даваха Смело сърце с Мел Гибсън. Исках да го догледам.

Тя свали едната си ръка от волана и ме потупа по рамото.

— Казах ти, че няма да те оставя, Ник.

Светлините на Хайфа се стопиха в мрака. Усещах се напълно изтощен, повече от всеки друг път.

— Успяхме ли? — попита ме тя след дългата пауза.

За кратко се поколебах.

— Да, успяхме. — Усмихнах се.

— Значи отиваме в Париж?

— Само за кратък престой — кимнах.

— А след това?

— Още ли ме обичаш? — попитах я.

— Ужасно ме изплаши, Ник. Вече не зная какво чувствам.

По устните ми се плъзна лека усмивка. После още една, но този път триумфираща. Не можех да повярвам, че се отървахме.

Тогава и Анди се усмихна.

— Да, още те обичам — промълви тя. — И така, накъде ?

На края на света. Нали така ми се присмиваше Кавело: Ела и ме хвани, Ники Усмивката.

Този път бе мой ред да се смея. Защото знаех, че Ремликов не ме излъга за името на ранчото на Кавело: El Fin del Mundo. На края на света.

— Патагония — казах й аз.

— Патагония? — Анди ме изгледа с недоумение. — Дори не съм сигурна къде се намира тази Патагония.

— Не се безпокой. Аз знам.

Стенанията на младото момиче отекваха в голямата каменна къща. Името й бе Мариела. Още лежеше на кълбо в леглото, със следи от кръв по възглавницата заради раната на лицето й след неговия удар.

— Млъкни, по дяволите! — кресна й най-после Доминик Кавело, загърна се в халата си и пристъпи към прозореца. Разтвори дървените капаци, за да пропусне следобедните слънчеви лъчи.

— По-добре аз, отколкото някой тъп селски хлапак, нали? Или вечно пияния ти баща, а? Той ли е любовникът ти?

Откъм просторната долина, разкриваща се през прозореца на спалнята му, се надигаше мъгла. Зимата щеше да дойде скоро. И всичко тук щеше да се промени. Пасищата ще се сковат от скреж, преди да бъдат затрупани под дебелия сняг, а леденият вятър ще продължава да фучи месеци наред. От мисълта кожата на Кавело настръхна.

Все пак си струваше — всичко, от което се отказа заради свободата си. Притежаваше най-голямото ранчо в района. Договорът за екстрадиране на криминално заподозрени лица между тукашната власт и Съединените щати беше твърде либерален и се прилагаше доста рядко. Нали се бе погрижил за най-важното — плащаше щедро на всички по-важни особи. Така че си бе осигурил надеждно убежище.

Пък и във федералния затвор „Марион“ нямаше такива развлечения като свежата плът на Мариела.

Отвън, до оградата, бе паркиран единият от двата му рейндж роувъра. В него седяха двама бодигардове, въоръжени с автомати, но в момента се бяха облегнали на оградата край една от колите и отпиваха от следобедното си кафе. Щом чуха стенанията на момичето, вдигнаха глави, но срещнаха твърдия поглед на Кавело. Трудно можеше да се отгатне какво си мислят в момента, пък и въобще не го интересуваше.

— Казах ти да спреш да хленчиш. — Той се върна до скритото под одеялото момиче. — Приличаш на кокошка. Това ли искаш? Да те пратя да спиш в курника при останалите кокошки? Или… — Той разтвори халата си, защото отново се почувства зажаднял за младата й плът — … може би искаш още веднъж да изчукаш татенцето, а?

Тя се надигна и го напсува на испански. Кавело се нахвърли отгоре й и отново я зашлеви през лицето. Устната й се разцепи. Мафиотът свали халата и се просна с цялата си тежест върху нея сред омачканите от боричканията им чаршафи. Сграбчи я за китките, за да не се мята повече под него, и за миг се спря, забил очи във великолепните й гърди и в извивките на младата й снага. — Да, мисля, че точно от това се нуждаеш.