Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Внезапно чу викове от долния етаж. На вратата силно се потропа.

— Кой е? — озъби се Кавело.

— Аз съм, дон Кавело. Аз съм, Луча.

— Какво искаш? Знаеш, че съм зает.

— Боя се, че имаме малък проблем, сеньор — провикна се Луча през вратата.

Луча се грижеше за сигурността му в ранчото. Той надзираваше всички мъже на долния етаж, както и кучетата, които пускаха да обикалят нощем. Местните полицаи бяха на отчет при Луча, който не забравяше редовно да им плаща уговорените суми. Самият Луча някога бе работил като полицай в Буенос Айрес.

Кавело се отдръпна от момичето и отново пристегна халата. Отиде до вратата и я открехна.

— Ядосваш ме, Луча. Моментът не е подходящ. Какъв е проблемът?

— Бащата на момичето. Дошъл е в къщата. Настоява да я види, дон Кавело.

— Плати му — сви рамене Кавело. — Кажи на Естебан да му даде няколко свободни дни. Сега съм зает.

— Сеньор Кавело, този път е по-различно — каза шефът на охраната му. — Момичето е само на петнадесет.

— Свиня! Мръсник! — проехтяха в коридора гневните викове на бащата.

Щом го чу, Мариела скочи от леглото.

— Татко! — изкрещя тя.

Кавело я сграбчи. Тя се отскубна и хукна към вратата.

— Не е толкова лесно да се отървем от него, дон Кавело — продължи Луча. — Ако се разчуе, ще привлече вниманието.

Виковете на селянина кънтяха из цялата къща. Той продължаваше да нарича Кавело с обидни думи — като мръсен нерез, а дъщеря си — курва и пачавра.

— Доведете го тук — заповяда Кавело. — Сам ще се разбера с него.

— Дон Кавело?

— Доведи го тук!

Луча кимна и след малко двама от охраната довлякоха селянина, който свъси вежди. В очите му се четеше ярост. Измери Кавело с гневен поглед и се изплю върху пода от полирано дърво.

— Казва, че вече е мъртъв, дон Кавело. Както и ти.

Кавело не откъсваше поглед от очите на селянина, докато нежно галеше гладкото дупе на Мариела.

— Той има право, Луча. Грехота е да го оставим да живее в такъв срам. Изпълни желанието му.

— Да изпълня желанието му ли, дон Кавело ? — Мъжът от охраната се озърна объркано, незнаещ какво да стори.

— Убий го. Застреляй го. Закопай го.

— Не! — Очите на дъщерята пламнаха. — Не. Сеньор, не! — Момичето падна на колене и разгорещено започна да му се моли на испански.

Мъжът от охраната се поколеба. Плащаше му се добре, за да изпълнява желанията на дон Кавело, така че бе длъжен да направи това, което му е заповядано.

— Това ще ни отърве от единия проблем, дон Кавело. — Мъжът кимна към момичето. — Но какво ще правим с нея?

Кавело изгледа с разочарование красивата Мариела. Знаеше, че няма да намери друга като нея.

— Убий и нея. Или по-добре сам да го свърша. Накрая.

Пътуването от Лондон до Сантяго в Чили ни отне двадесет и два часа, през които изгледахме три пълнометражни филма. После посветихме още четири часа и половина на чилийската авиокомпания ЛАН, за да ни отведе много на юг, чак до Пунта Аренас — най-южното пристанище без айсберги, разположено в подножието на Андите, буквално на края на света. Можехме да поемем направо за Ушуая, но ако Ремликов ни бе предал, не ми се щеше да попадна в капан.

В южното полукълбо вече бе есен, а пътуването ни беше към своя край. Небето бе пепелявосиво и непрестанно духаше вятър. Нужен ни бе поне един ден, за да се адаптираме. Ремликов бе казал, че ранчото на Кавело е близо до Ушуая, на около дванадесет часа път с кола.

— Къде, по дяволите, е тази Ушуая? — попита Анди, докато се взираше в картата.

— На юг.

— Мислех, че вече сме на юг — усмихна се Анди с ирония.

Посочих й една точка в самия край на Южна Америка.

— Още по на юг.

От доста години Ушуая е известна най-вече с изолирания си затвор. Пътем се бях снабдил с книгата на някой си Брус Чатуин. В нея той описваше подробно тази приказна и далечна земя. Магелан е спрял тук, но не срещнал никого, освен индианци в оскъдни одежди, скупчени край многобройните си огньове, за да се постоплят от студа. Заради това я нарекъл Огнена земя или на испански Tierra del Fuego .

Докато през втората сутрин седяхме във взетия под наем ланд круизер, готови да потеглим на път, Анди рече:

— Мога само да кажа, че ако Ремликов ни е излъгал, ни чака адски дълъг обратен път.

Шосето, водещо на юг и на изток, беше в окаяно състояние. Вятърът не спря да духа, но пък пейзажът наистина бе зрелищен. Никъде другаде не можеше да се види подобно нещо. Пътят се виеше нагоре по стръмните склонове на Андите. Над просторните равнини се издигаха скалисти планини с назъбени хребети. В клисурите между главозамайващо високите върхове дремеха синкави ледници. Крайбрежната ивица бе скалиста и неравна, както може би е изглеждала преди милиони години. Сякаш бог не е могъл да реши какво да подчертае по-силно — красотата или изолираността на този кът от Земята. Почти след всеки нов завой на криволичещия по стръмнините път вихрещите се в небето облаци се разкъсваха, за да ни разкрият още по-заслепяваща небесна синева.