Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Продължих на зигзаг покрай сергиите, после смених посоката и се върнах обратно, както ме бяха обучавали, за да видя дали той все още е зад мен. И наистина беше — поваляше стойките с дрехите край сергиите, разбутваше хората, препречили пътя му, и напредваше към мен. Откъм входа на парка долетя воят на полицейски сирени.

Онази откачалка нямаше намерение да се откаже. Бях излязъл на още по-оживена улица, но и сега не се виждаха таксита.

Не знаеш накъде да вървиш. Ник!

Рано или късно щеше да се наложи да се изправя срещу него. Трябваше да го застрелям одеве.

Покрай главата ми профучаха още два изстрела. Куршумите се забиха в сергията пред мен, покрита с многоцветни платове, и я прекатуриха.

Приведох се, но не забавих темпото. Краят на улицата се виждаше. Проблемът бе, че ще стигна дотам, преди да съм решил накъде да поема после. Озовах се в терасовидна задънена улица, издигаща се на шест метра над нивото на главната улица долу. Бях попаднал в капан.

Ник, ще се наложи да се биеш с това копеле.

Завих зад ъгъла и се притаих, докато трескаво обмислях възможностите: да скоча долу сред препълнената с минувачи улица или да се изправя очи в очи с него. Стиснах пистолета. Помислих си за Анди, за ужаса, с който бе живяла през последната година — русокосия мъж, бягащ от автобуса със съдебните заседатели.

Това е мъжът, който уби сина й.

Скрих се зад една сергия в края на улицата. Може би не Кавело, а този мъж е взривил автобуса със съдебните заседатели. Вече не бях ченге, нито пък беглец от правосъдието, а просто мъж, чийто адреналин се е вдигнал неимоверно. Мъж, който трябваше да вземе решение.

Русокосият най-после се появи залитайки.

— Хвърли пистолета — заповядах му, като насочих дулото на глока към гърдите му.

— Да го хвърля? — Той се захили самодоволно, но все пак се закова намясто, загледан в мен. — Не знам кой си, но с теб е свършено, приятелче.

Вдигна ръката си и светкавично изстрелях два куршума. И двата в гърдите му. Той се улови за най-близката сергия и докато рухваше на земята, отгоре му се стовариха няколко топа с платове. Опита да се изправи. Видях как повдигна ръката с пистолета, докато разкъсваше дрехите си като обезумял.

— Ти взриви онзи автобус! — изкрещях му.

Русият се поколеба. После нещо като усмивка изкриви устните му, сякаш намираше всичко това за много забавно.

— Аз го сторих, да. — Примигна, опитвайки се да освободи дясната си ръка с пистолета в нея. — Буум!

Хвърлих се към него и забих юмрук в лицето му. Той политна назад към парапета. Улових го за яката на ризата. Не бях на себе си. Отново го цапардосах с цялата сила, която ми бе останала. Зъбите му изхрущяха, от устата му бликна кръв. Но не се предаваше.

— Ето ти едно послание. — Запратих го към парапета. — Разпадни се на части, шибаняко!

Убиецът се блъсна силно в ръба, като все още се опитваше да насочи оръжието си към мен. Прекатурвайки се през парапета, в последния миг стреля във въздуха. После се строполи като товар върху покрива на една от паркираните долу коли.

Пристъпих до парапета. Хората се разбягаха крещейки. Бях изтощен до смърт, останал почти без дъх. Опитвах се да поема глътка въздух. Беше ми все едно дали някой ще ме види. Не ми пукаше дори от полицейските сирени.

Започвах да се окопитвам. И тогава го видях пак.

Лудото копеле отвори очи. Погледна нагоре към мен. Не беше мъртъв. Кръвта се стичаше от главата му и капеше върху ризата. Той се превъртя от покрива на колата и се заклатушка назад по улицата. Невероятно, но пистолетът все още беше в ръката му, която се вдигна към мен !

Не помръднах. Стоях, вперил поглед в него.

— Умри, кучи сине! — изкрещях. — Умри!

Той се сви между две коли. Виждах, че едва си поема дъх. После бързо пристъпи напред и се прицели в мен. Със същото гадно ухилено лице.

Чух клаксон. И вледеняващо стържене на спирачки. Остър, проникващ до костите звук.

Убиецът се завъртя. Устата му зейна, но нито звук не изскочи от нея. По лицето му внезапно се изписа изненада.

Автобусът го повлече и го захвърли на петнадесетина метра. Пистолетът изхвръкна от ръката му и се удари в паважа с шумен плясък почти като от изстрел.

Чух писък. Погледнах го за последен път. Беше сгърчена кървава каша.

Този път не изчаках да ме извикат на бис. Когато хората от тълпата погледнаха нагоре, парапетът беше празен.

След няколко минути чуках на вратата на хотелската стая.