Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Ник. — Анди свали бинокъла и се обърна към него с уморен поглед. — Не мисля, че мога да го направя. Зная, че се очаква да мразя този човек. Особено след всичко, което ми причини. Осъзнавам защо сме тук. Зная какво трябва да направим. Само че… Кучи син! — изкрещя тя към къщата, после отвърна поглед. — Просто направи каквото трябва — изрече гневно след миг. — Ти имаше право да настояваш за това.

Мъжът, който бе убил сина й, излезе от вратата на гаража, облечен в бяла риза с къси ръкави, светлокафяви панталони и слънчеви очила. Огледа се набързо, след което се качи в аудито и завъртя стартера.

— Излиза всеки ден по едно и също време. Ето го и момчето му.

Анди се обърна и отново взе бинокъла. Момчето нямаше повече от единадесет или дванадесет години. Малко по-голямо от нейния Джеръд. Беше невинно, повтори тя мислено, независимо какво бе извършил баща му.

— Къде отиват?

— Не зная. Искам да ги проследя. Съгласна ли си?

Тя кимна. Този мръсник. Това копеле. Как може да се преструва на любящ баща, след като знае какво е извършил!

Момчето излезе от къщата и изчака колата, която баща му насочи на заден ход по алеята.

Анди увеличи фокусирането на образа. Той носеше книга и нещо, което приличаше на преносим компютър. Успя да види дори корицата на книгата. Беше за шах. Момчето се качи в аудито.

— Хайде — подкани я Ник, като остави бинокъла си на задната седалка. — Да тръгваме. Не искам да изоставам много зад него.

Тя кимна и тъкмо се готвеше да прибере своя бинокъл, когато реши да хвърли още един поглед към фасадата на къщата.

— Мили боже… Ник! — Шокът от видяното я замая, повдигна й се и едва не повърна. Цялата плувна в пот от ужасяващия спомен, нахлул в съзнанието й. — Господи, не…

— Какво има? — Ник превключи на заден ход.

— Виж в къщата! — Ченето й се стегна; устата й пресъхна дотолкова, че едва изговаряше думите. — Виждаш ли онзи мъж там?

Ник грабна бинокъла от ръцете й.

Видя мъжа, застанал до предния прозорец, с ръце на кръста, с клин и бяла тениска с надпис „Гинес“, да наблюдава как Ремликов и синът му се отдалечават с колата.

— Това е той! — Кръвта се оттече от лицето на Анди. Колко пъти бе виждала дъгата му руса коса в кошмарите си. — Същият мъж, когото видях да бяга от микробуса.

На следващия ден Анди остана в хотела, докато аз продължавах да следя Ремликов. Успях да ги проследя — него и сина му — надолу по завоите сред планинския склон до адрес на улица „Хасан“ в центъра на града, където момчето взимаше уроци по шах.

А нощем я държах в прегръдките си. След като видя русокосия мъж, всичките й кошмари оживяха — автобусът, експлозията, Джеръд. Видях на лицето й същата болка като в спешното отделение след взривяването на автобуса. Ужасяващите събития се бяха възкресили в паметта й.

Онази нощ смятах, че е заспала, но се оказа, че лежи в мрака напълно будна. Веднъж или може би два пъти усетих как потръпва, после се отдръпваше от мен и заравяше глава във възглавницата. „Всичко е наред“, шепнех й и я прегръщах, за да й вдъхна смелост. Но много добре знаех, че нищо не е наред. Това лице, изскочило така внезапно като от ада, обърка всичко и неимоверно усложни ситуацията.

През следващата нощ, малко преди зазоряване, лежах буден и мислех, докато следях първите слънчеви лъчи да проникват плахо в хотелската стая.

— Знаеш ли какво ще правиш? — изненадващо ме попита Анди.

— Да. — Обърнах се и я погледнах.

Вече имах план, само че се страхувах да го споделя с нея. Много добре знаех, че няма да го одобри.

Трябваше да се доберем до Ремликов. Проблемът обаче бе в това, че той рядко напускаше дома си. Не можех да нахълтам там и да започна да сипя куршуми наляво и надясно. Този човек ни трябваше жив. Имаше само един начин, само едно средство.

Момчето.

Ясно ми беше колко мъчително ще е това за нея. Но се нуждаех от помощта й. Затова й казах какво трябва да се направи. И че то включва момчето.

— Ще бъде доста опасно — започнах, като се надигнах на лакът.

Прекрасно знаех за какво става дума. Момчето бе напълно невинно, също като нейния Джеръд. Но трябваше на всяка цена да се доберем до Ремликов, а това беше възможно само чрез най-обичаното му на този свят.

— Ник… — Тя поклати глава. — Не мога да го направя.

— Не сме дошли да му искаме услуга, Анди. Опитваме се да притиснем един професионален убиец да ни даде малко информация, което може да стане причина да загинем. Това е единственото му уязвимо място. Отдавна ти казах, че се нагърбваме с много трудна и опасна задача.