Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Стотиците албуми отнемаха часове взиране. Бяха пълни с пакистанци, баски сепаратисти, симпатизанти на „Ал Кайда“, венецуелски революционери от Въоръжения фронт за национално освобождение, нелегални от терористичните ядра на ИРА. За всички се предполагаше, че някога са идвали в Съединените щати. Много от тях притежаваха солидни познания по експлозиви. Мина три, четири, пет сутринта. Дори не забелязах кога първите слънчеви лъчи осветиха прозореца ми.

И тогава нещо ме накара да спра. Бях попаднал на лице, което няма нищо общо с тези организации. Нищо чудно вече да съм прелиствал досието му. И дори да съм се вглеждал десетина пъти във фотографията му.

Мъжът от снимката бе с късо подстригана и леко посивяла кестенява коса и славянски черти, със сериозни тъмносиви очи.

Руснак… Хм, само че това не бе всичко, което привлече интереса ми.

Беше бивш член на една от бригадите на Спецназ. Специалните части към руската армия. Изпратен в Чечня. Дезертирал през 1997 г. И изчезнал за дълго от полезрението на службите. Дори допускали да е преминал на страната на чеченските въстаници.

Ремликов. Коля.

Извадих досието му.

Замесен в няколко убийства в мафиотски стил в Русия и другаде в Европа. Първото — на корумпиран инспектор от милицията в Санкт Петербург. Второто на известен московски гангстер. Бил издирван и за дръзко убийство пред очите на много хора — нашумялото покушение в Париж срещу венецуелския министър на петрола.

Но това, което ме накара да спра вниманието си върху него, не бе досието му, макар то да бе доста обещаващо. Нито дори мрачно прикованите в мен тъмносиви очи.

Причината бе по-скоро в това, че е раняван в Чечня. Десният му крак бил улучен от парче граната. Предполага се, че оттогава понакуцва леко.

През цялото време не преставах да мисля за онези обувки.

Извадих малката снимка от досието му в албума и я поднесох по-близо до компютърния екран, за да сравня двата образа.

По дяволите! Може би е изстрел в тъмното, но не е изключено да съм напипал нещо.

Погледнах часовника си. Минаваше пет сутринта. Нищо интересно не се очертаваше да се случи тук, но някъде далеч, на другия край света, сигурно бе време за обяд.

Отворих чекмеджето на бюрото си и зарових сред визитните картички, пристегнати с ластик. Помнех, че имам визитката на шефа на екипа за борба с тероризма към руските специални служби в Москва. Наложи ми се да използвам този канал, когато искахме да екстрадираме един килър, който работеше за руската мафия и бе отлетял от Щатите, за да се прибере у дома. Трескаво прерових визитките и намерих тази, която търсех. Лейтенант Юрий Плахов — само това бе изписано на нея. От Федералната служба за сигурност — ФСС. Набрах европейския телефонен номер с тринадесет цифри. Помолих се да го заваря на бюрото му. И когато чух гласа, разбрах, че господ ме е чул.

— Плахов слуша.

— Здравей, Юрий. Може би още ме помниш. — За всеки случай се представих, като най-подробно припомних на руския си колега кой съм.

В момента можех да се възползвам от още едно предимство — този разговор не се засичаше от подслушвателните звена в Бюрото.

— Разбира се, че ви помня, инспектор Пелисанте. — Английският на Юрий Плахов беше съвсем приличен. — Открихме онзи ваш мафиот. Фьодоров, така се казваше, нали?

— Имате отлична памет, Юрий — поздравих го аз. — Но сега ми е нужно да проследите друго лице във вашите досиета. — Продиктувах му името.

— Ремликов? — След кратка пауза Юрий добави: — Хм, звучи ми познато. — Изчаках още малко, колкото да набере името на клавиатурата си и да прочете информацията на екрана. — Не е ли твърде рано при вас, инспекторе?

— Да — отговорих припряно, понеже никак не ми бе до празни приказки. — Така е.

— Ето го, инспектор Пелисанте. Ремликов, Коля. Издирван за няколко убийства в Русия и Европа. Доста дебело досие. Сред другите му „постижения“ е и взривяването на цяла жилищна сграда във Волгодонск, в която живеели държавни служители. При атентата са загинали двадесет и четирима от тях.

Адреналинът ми рязко се покачи.

— Как да го намеря, Юрий?

— Опасявам се, че няма да мога да ви дам номера на мобилния му телефон, инспекторе — засмя се Плахов. — Ясно е, че е използвал различни псевдоними и паспорти, естонски или български. Наричал се е Христич, Данилов, Мастарч. Подозираме, че миналата година е бил в Париж, когато бе убит венецуелският министър на петролодобива. Следите му обаче се губят. Съмнявам се да е още в Русия. Тук ние го познаваме с прякора Змиорката, защото е много хлъзгав , практически неуловим. Ако искате, ще ви изпратя факсимиле с пръстовите му отпечатъци.