Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Тя ме целуна отново, после започна да разкопчава ризата ми, едно копче изхвърча на пода. Прекара върха на езика си по рамената и гърдите ми, обиколи ръбовете на раната. Изхлузи суичъра си през глава. Дали беше добра идея? Има ли въобще значение? Вече не.

Притеглих я на дивана, за да смъкна джинсите й. Пръстите й се бореха с ципа на панталоните ми, целуна ме отново, а гъстата й коса се разстла върху лицето ми.

— Мисля, че се нуждаем един от друг, Ник — прошепна тя, докато докосваше лицето ми с устни. — Каквито и да са причините, това е истината.

Свалих панталоните си и се върнах при нея на дивана. Притиснах я към гърдите си. Когато проникнах в нея, телата ни започнаха да се движат в ритъм.

— Радвам се, че дойде.

Първия път го направихме като прежаднели, отвикнали от ласки. Беше си самата истина. Потно и безумно препускане, което ни остави без дъх. Струва ми се, че и двамата свършихме едновременно, преплели тела, неоткъсващи погледи един от друг, отчаяно влюбени.

— Господи! — Анди се отпусна изтощена върху ми, с влажна коса. — Отдавна трябваше да се случи, нали?

— Да — съгласих се, докато се претъркалях по гръб не по-малко задъхан. — Отдавна.

Втория път беше много по-нежно. Преместихме се в спалнята, с бутилка италианско вино „Просеко“ на нощната масичка и диск на Тори Емъс в CD плейъра. Този път беше бавно и романтично, поне според моята представа. Приличаше на блус. Успяхме да налучкаме почти съвършения ритъм. Телата ни бяха хлъзгави от потта.

Третия път беше като първия. Не можехме да се контролираме. Страстен и разгорещен секс. И може би най-добрият. Предполагам, че и двамата сме го искали от дълго време.

Четвъртия път…

Е, нямаше четвърти път. Просто си лежахме сгушени един в друг. Сърцето на Анди туптеше до гърдите ми. Харесваше ми.

— Не искам да оставаш с грешно впечатление — прошепна тя. — Не съм толкова лесна. Обикновено не се предавам до втория процес.

— Аз също — отвърнах й с усмивка.

Останахме да лежим, сплели ръце и крака. Галех къдриците й с пръсти.

— Бях съвсем искрена, Ник — отново зашепна тя. — Зная колко много искаш да заловиш Кавело. И знам колко боли след онова, което се случи онзи ден. Знам какво означава да имаш мисия на този свят и да ти я отнемат.

— Сигурен съм, че знаеш — отвърнах и я притиснах към себе си.

— Опитвам се да ти кажа, че искам случилото се помежду ни да няма нищо общо с всичко останало, Ник.

— Анди, нямам намерение да се връщам за някаква скапана работа в Бюрото за преследване на нередовни данъкоплатци. Ще се добера до Кавело. Със или без тяхна помощ. Заради мен, заради теб. Няма да намеря покой, докато това не приключи.

— Ами аз? — Тя сви рамене. — И аз ли участвам в играта?

— Ти? — Повдигнах се на лакът и се усмихнах. — Мисля, че в момента и двамата сме доста дейни участници.

— Говоря сериозно — смъмри ме тя. — Какво ще стане сега?

— Сега? — Нямах отговор. Бях леко стреснат от магнетизма, който ни привличаше. Всъщност отново повярвах, че съм жив. Изведнъж всичко започна отново — ръцете ми енергично я масажираха, докато нейните пръсти се плъзгаха по слабините ми. — Сега — претърколих се върху нея — предполагам, че следва четвърти рунд.

През следващите два дни се любихме до пълно изтощение. Четвъртият път бе засенчен от седмия, седмият от десетия. Два пъти намъквахме дрехите си колкото да прескочим до най-близкия магазин за ядене или за още кафе. Но само да се погледнем с онзи поглед… и бързахме обратно към апартамента.

Може би и двамата имахме нужда да изпитваме пак и пак тръпката от възбудата. След като емоциите ни се отприщиха, не можех да откъсна ръце от Анди. Нямах търпение да се слеем в едно. Кавело можеше да почака. Сякаш кран ни обливаше щедро с освежаващи струи. Но уединението ни не продължи дълго.

От дни не бях проверявал съобщенията си. Когато телефонът иззвъняваше, слушахме гласа, записван от секретаря, сякаш бе от друга планета и не ни засягаше.

До последното позвъняване. Смразих се от изненада.

— Здравей, Пелисанте. — Самодоволният акцент от Ню Джърси бе последното, което очаквах да чуя.

Превъртях се върху леглото и грабнах слушалката.

— Франки?

— О, Ники Усмивката. — Гласът на Франки Делсавио звучеше така, сякаш разговаря с изчезнал стар другар, когото току-що открива. — Спомняш ли си какво ти обещах за онази пощенска картичка от нашия общ приятел?

— Знам за кого ми твориш, Франк.