Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

Почуках на стъклената преграда.

— Промених плана си — казах на таксиджията. — Продължавайте напред.

— Добре — сви рамене той. — Накъде?

— Сто осемдесет и трета улица в Бронкс.

Натиснах звънеца няколко пъти — три, четири може би, а после започнах да блъскам по вратата.

Чух женски глас.

— Минутка! Ето… идвам… след секунда.

Анди отвори вратата. Беше облечена в пеньоар с розова памучна подплата, косата й бе разпусната и влажна, може би току-що излизаше от банята. Втренчи се изненадано в мен.

Лявата ми ръка висеше отпусната. Дрехите ми бяха раздърпани. Вероятно погледът ми я е изплашил.

— За бога, Ник, добре ли си?

Нищо не й отговорих, в този миг не можех. Вместо това я избутах в коридора и я притиснах о стената. После я целунах. Каквото и да последва…

Внезапно усетих как тя отвърна на целувката също тъй страстно. Смъкнах пеньоара от раменете й и плъзнах ръка под розовата подплата. Тя простена тихо. От нея се разнасяше сладкото, предизвикателно ухание на жена, току-що излязла изпод душа. Вдъхнах го с пълни гърди.

— Господи, Пелисанте… — Тя едва си пое дъх. Очите й пламтяха. — Не оставяш жената да си поеме дъх. Харесва ми.

Започна да измъква ризата от панталоните ми. После се пресегна да разкопчее кобура.

Тогава трябва да съм примигнал от болка. Сякаш шкурка застърга кожата ми.

— Господи, Ник, какво не е наред?

Отдръпнах се леко от нея и се облегнах на стената.

— Нещо ми се случи днес… в съдебната зала.

Анди внимателно повдигна ризата ми и видя широката превръзка. Очите й се разшириха от уплаха.

— Но какво е станало с теб?

— Случаен куршум.

— Куршум? — Анди въобще не изглеждаше доволна. — Ник, бил си ранен ?

— И още съм.

Тя ми помогна да се настаня на дивана, където се отпуснах полека или казано по-точно — просто се свих на две. Анди внимателно разкопча ризата ми.

— Господи, Ник.

— Честно казано, само леко ме понаболява. И всъщност изглежда по-страшно, отколкото е.

— О, да, виждам — кимна тя. Вдигна крака ми на масичката за кафе. — Ти си пътувал към болницата, нали? Да, разбира се, когато се обадих, си бил на път за болницата. Ник , какво правиш тук? Какво ти каза докторът?

— Каза веднага да се прибера у дома и да си легна. — Усмихнах се разкаяно.

— Затова ли реши да дойдеш тук ?

— Ами… казах си, че може да е много секси. Или пък че може да ти дожалее за мен.

Анди ме погледна ядосана. Не й бе до шеги. Разкопча докрай ризата ми и прокара длани покрай превръзката, после сви рамене.

— Хм, не знам… може пък и наистина да е малко секси.

— Видя ли!

— Ти си луд. — Тя изу обувките ми и постави една възглавница под главата ми. — Да ти донеса ли нещо?

— Не. Натъпкан съм с обезболяващи. — Притеглих я към себе си. — Имам нужда само от теб .

— О, сега разбирам. От многото лекарства главата ти се е замаяла, затова си почукал на първата врата, където си се надявал да получиш нещо.

— И така да е… — Свих рамене. — Не се ли оказах прав?

Тя се наведе и ме целуна леко по бузата, сетне устните й докоснаха моите.

— Бутилка вино щеше да свърши същата работа. Не беше нужно да се оставяш да те прострелят.

— По дяволите — простенах разочаровано. — Защо не се сетих за това по-рано?

Докоснах шията й.

— Не можех да се прибера у дома, Анди. Точно сега не искам да съм там.

Тя кимна и отметна косата си, паднала върху очите й.

— Тогава просто стой тук. Не е нужно да правим нищо. — Отпусна глава върху рамото ми.

Затворих очи, опитвайки се да забравя за ужасния ден, както и за гнева, който ме обзе, докато наблюдавах бягството на Кавело. Раната адски ме заболя. И честно казано, не знаех защо бях дошъл тук.

— Слава богу — прошепна тя, надвесена над мен, — слава богу, че си добре.

— Има нещо интересно около тези мафиоти. Те са отмъстителни като дявола, но повечето са слаби стрелци.

— Моля те, Ник, престани с шегите. Това е много сериозно. Някой се е опитал да те убие.

Млъкнах и усетих една сълза — нейната сълза — да капва върху гърдите ми.

— Кавело избяга — рекох. — Не мога да повярвам, но нямаме представа къде се е скрил.

— Зная — прошепна тя.

За кратко останахме неподвижни. По едно време главата ми започна да се замайва. Сигурно от викодина. Или пък от стреса след днешните преживелици.

— Няма да те подведа, Анди. Знаеш го, нали? Ще намерим начин да се доберем до него. Обещавам ти го, каквото и да ми струва.