Джеймс Паттерсон - Съдия и съдебни заседатели

— Занесете записите в централата на нюйоркската полиция и в кризисния център — заповяда Майк Дауд на техника. — Искам тази фотография да бъде разлепена по всеки мост и тунел, да бъде раздадена на всички полицаи, патрулиращи по улиците.

— Това ще е губене на време — отбелязах. — Той вече не изглежда така.

Дауд ме изгледа недоволно.

— А имаш ли по-добра идея?

— Би могло да се каже. Да сравним този запис с филма от първия процес срещу Кавело. При това ден по ден, ако разполагаме с такива записи. Но да се елиминират брадата и очилата. Обзалагам се, че е присъствал там.

Медиците буквално ме повлякоха към вратата. Казаха, че отвън ме чака линейка. За последен път хвърлих поглед към екрана.

Исках да съм сигурен, че ще го позная, когато пак го видя.

Сигурен бях, този взриви автобуса със съдебните заседатели и изби всички тези хора сега.

Когато телефонът иззвъня, лежах на носилката в линейката на спешната помощ, която летеше към болница „Белвю“.

Бях съблечен до кръста, с включена към ръката ми интравенозна система и прикрепени към гърдите ми сензори за електрокардиограма. Сирените на линейката виеха оглушително, докато се люшкахме на зигзаг сред задръстеното улично движение към Долен Ийст Сайд. Помолих санитаря да ми подаде мобилния телефон от сакото ми.

— Току-що научих — задъхано заговори Анди. В гласа й се долавяше недоверие и огорчение. — Господи, Ник, бях седнала в едно кафене, когато го дадоха по новините.

— Съжалявам, Анди.

Но изпитвах не само съжаление, а нещо много по-дълбоко. Докога ще трябва да й повтарям тези думи?

— По дяволите, Ник, там са се струпали полицаите от цял Ню Йорк.

— Зная. — Едва си поемах дъх.

Един от санитарите се опита да ми отнеме телефона, но аз го избутах. Раната отстрани на гърдите не ме болеше толкова. Бях наранен много по-дълбоко от гнева и разочарованието, надигащи се в мен.

— Онзи негодник уби сина ми, а ето че сега е на свобода.

— Не е на свобода — възразих. — Ще го хванем. Знам как ти звучи, но ще го пипнем. — До болницата оставаха само няколко пресечки. — Аз ще го пипна.

За секунда Анди остана смълчана. Не знаех дали ми повярва, пък и честно казано, точно в този момент не ми пукаше.

Защото аз си вярвах.

Ще го пипна.

Имах чувството, че губя съзнание, когато прекъснах връзката с Анди с едно приглушено „Дочуване“. Линейката спря пред входа на спешното отделение.

Така и не й казах, че съм прострелян.

Ричард Нордешченко зави със сребристия вояджър към изходното платно пред моста „Джордж Уошингтън“. Пътната блокада беше внушителна, но това не го изненада. Вече бе проверил новините по радиостанциите — всички съобщаваха за дръзкото бягство на мафиотския бос.

Навсякъде проблясваха мигащите светлини на полицейските автомобили. Проверяваха абсолютно всички превозни средства. Камионите и микробусите изтегляха настрани за щателна проверка на товарите. Нордешченко вдигна очи към небето. Високо горе се чуваше свистенето от перките на полицейски хеликоптер, патрулиращ над моста. Не беше на добро.

Досега бяха сменили два автомобила. Той бе захвърлил брадата и очилата. Трябваше само да запази спокойствие. Нищо не можеше да го свърже с вояджъра, който шофираше в момента. Нищо, освен ако не открият Кавело.

Високите стоманени кули на моста „Уошингтън“ се извисяваха на около четиристотин метра напред. Група пътни полицаи се връщаха към служебната си кола. Типична реакция на тревога с червен код. Пълно беше с екипи за бързо реагиране и полицейски кучета, душещи за бомби. Може би бяха добре обучени, но им липсваше практически опит.

— Защо спряхме? — дочу дрезгав глас зад себе си. — Всичко наред ли е?

— Успокой се. Всичко това е в твоя чест.

— Целият съм схванат. Много е тясно и горещо. Измина повече от час, откакто съм заврян тук.

— Не е толкова тясно, колкото във федералния затвор, нали? Така че мирувай сега, моля те. Това е последният контролен пункт, през който трябва да минем.

Към вояджъра се приближиха двама полицаи с бронирани жилетки и автомати. Единият почука на прозореца с дулото на автомата.

— Шофьорската книжка и регистрационния талон на автомобила, моля. И отворете багажника.

Нордешченко подаде документите на полицая, в които бе регистриран като живеещ на Бероу стрийт 11 в Бейон. За микробуса бе записано, че принадлежи на дребната фирма за чистене по домовете „Щастливия Джордж“ от Джърси.